12/08/2026
🌊 ПРИКАЗКА ЗА ПИТАЩОТО МОРЕ.🌊
Имало едно време едно море, което след много, много години станало някак различно и неприемливо за хората. И въпреки това те свикнали с него. Когато обаче започнали да свикват с неприемливото, разбрали, че нещо вътре в тях сякаш е заспало. Пиша този пост във връзка с неконтролируемото замърсяване на морето и излязлата на яве информация по всички медии последните дни. Мили хора - важно е да разберете, че морето няма цедка.
Няма граница, която да спре мръсотията на един плаж и да я остави само там.
И човекът няма такава граница – това, което търпи около себе си, постепенно започва да търпи и вътре в себе си.
В психотерапията знаем колко опасно е да свикнеш с болката. Първо я усещаш. После я обясняваш. Накрая я наричаш „нормално“.
Може би точно сега морето ни задава един терапевтичен въпрос:
„С какво сте готови да свикнете, само защото сте го гледали твърде дълго?" Разказват, че ако сложиш жаба в студена вода и започнеш бавно да я нагряваш, тя може да остане вътре-без да избяга. Температурата се покачва постепенно – толкова бавно, че жабата привиква. И докато се адаптира към всяка следваща степен, вече е забравила, че някога водата е била студена и е с варена.
Понякога и хората живеем така:свикваме с бетона, със строежите, с липсата на дървета и въздух, с мръсната вода.
С онова, което вчера ни е възмущавало, а днес вече наричаме „така е навсякъде“.
Нашата психика има удивителна способност да се адаптира. Но адаптацията невинаги означава, че нещо е добро за нас. Понякога означава само, че сме престанали да го усещаме...
И затова тази година се опитвах да спра приятелите си да идват тук - не защото вече не обичам Несебър, а точно обратното.
Обичам го толкова, че не ми се иска някой да дойде тук и да види само онова, което е останало от него - един декор.
Някои ме послушаха.
Други дойдоха - онези, които имат своя лична история с този град.. . За тях Несебър не е просто море и хотел. Той е човек, спомен, любов, детство.
И ги разбирам.
Защото има места, от които човек не може просто да си тръгне.
Но може да откаже да се преструва, че всичко е наред.
Може да пази.
Може да избира.
Може да каже: „Това не е нормално. И не искам да свиквам с него.“
Защото иначе губим способността си да разпознаваме границата между „такъв е животът“ и „това не трябва да бъде животът“.
А морето?
То продължава да идва до брега.
Тихо.
И всеки ден ни връща един и същ въпрос:
„Какво ми оставихте?“
👣👣👣
Дани Пейкова
