15/03/2026
"...
Да се появи дете е най-голямото чудо на живота. Това е дар, от който някои хора се отказват, други пък го имат, но не го ценят. В крайна сметка всеки е дошъл да преживее своята версия на себе си и с тази си версия е ценен и единствен сам по себе си..."
Когато бях ученичка, най-големият страх, който обществото ми внушаваше, беше страхът от забременяване. Имах съученичка от ромски произход, която напусна училище в 9. клас поради бременност. Това беше срам и позор. Често чувах възрастните около мен да осъждат тази или онази — забременяла и изоставена — сякаш това е пълен провал и тези хора не заслужават да живеят.
Дълбоко в моето подсъзнание се е оформило следното ограничение и вярване: да имаш дете е най-лошото нещо, което може да ти се случи — то ти проваля живота, това е срамно, то е виновно за всичко онова, което не си могъл да постигнеш в живота. Децата ни се превръщат в нашето оправдание, че не сме това, което сме искали да бъдем.
Всеки път, когато излизах, чувах: „Внимавай да не надуеш корема, абе ще направиш ти някоя беля.“
Моята майка ме е родила, когато е била на 16 г. и със сигурност е преживяла срам и вина. Аз съм виновна, че съм се родила.
Когато се омъжих, все отлагахме идването на детето — все имаше нещо по-важно, което трябваше да се свърши, все едно, че като дойде детето, животът спира.
Когато забременях, чувството беше, че съм извършила най-големия грях. Вместо щастлива, аз се чувствах виновна и нещастна. Сега разбирам, че още като малка съм се отказала да бъда жена и майка и съм се борела срещу естествения ход на живота. Разбира се, всичко това съм го дала на детето си и то без да съм имала каквито и да е коментари и осъждания в тази посока.
Тази сутрин, докато си пиех кафето, обляна от неистовото желание да можех да се върна назад във времето и да променя нещата, погледнах през прозореца и се загледах към върбата, която ме върна тук и сега, и се запитах: Нима в природата е толкова сложно?
Нито едно животно не се адаптира към малките си — напротив, малките се адаптират към навиците и природата на животното. Всичко просто следва естествения ход на живота. Лъвицата не нарушава ритъма на живота си само защото има деца — децата ѝ се адаптират към нейните навици и привички и накрая стават лъвове. А ние, с тази нагласа към живота, дали децата ни стават човеци?
Не мисля.
Момичетата все по-трудно забременяват. Много двойки чакат точния момент, който така и не идва. Жените искат да бъдат мъже, а мъжете — жени.
Когато се появи дете, сякаш се е случило някакво голямо геройство. Ние зарязваме себе си и започваме да го обслужваме през „длъжен съм“, „така трябва“ и му вменяваме вината, която така или иначе носим.
Как се излиза от това? Ами с приемане. С приемане, че всичко, което се е случило, е било просто едно преживяване, което не може да бъде променено, защото миналото не съществува. Това, което можем да променим, е изборът, който ще направим тук и сега.
Избирам да правя нещата през „искам“, а не защото трябва или защото съм длъжна. Избирам да давам любов и грижа без очаквания и изисквания, с пълното приемане на правото на избор на отсрещния. Избирам да съм жена и майка, с ясното осъзнаване, че съм дошла да преживея именно това в този си живот.
Да се появи дете е най-голямото чудо на живота. Това е дар, от който някои хора се отказват, други пък го имат, но не го ценят. В крайна сметка всеки е дошъл да преживее своята версия на себе си и с тази си версия е ценен и единствен сам по себе си.
Благодаря ти, Живот, благодаря за уроците!
