Яница Стойкова Магистър психолог-консултант

28/08/2026

Здравейте,
днес отново е петък и е време за Петъчната рубрика. Очаквам темите, които ви вълнуват :)

28/08/2026

„Защо вярваме в суеверия?“
Откъде идва нуждата да виждаме знак, причина или предупреждение там, където може би просто има случайност?

(тази тема е провокирана отново от наблюденията ми над българската народопсихология.)

1. Откъде идва думата „суеверие“?

Думата „суеверие“ е сложна дума от старобългарски произход, която буквално означава „празна, напразна или лъжовна вяра“.
Състав на думата
- „Суе“ – от старобългарски, със значение „празно, напразно, безмислено, безполезно, лъжовно“ (оттук идва и думата „всуе“ – напразно).
- „Верие“ – от старобългарски, със значение „вяра, поверие“ (произлизащо от глагола вярвам).
Думата описва вярване в свръхестествени сили, магии или знамения, което е лишено от разум и се основава на страх, невежество или заблуда.

Но защо човешкият мозък изобщо създава „празна вяра“?

2. Мозъкът не обича случайността
Човекът постоянно търси модели и причинно-следствени връзки.
Ако два пъти се случи нещо едно след друго, мозъкът много лесно може да започне да ги свързва:
„Направих Х → случи се Y.“
И ако Y е било емоционално силно — например нещо страшно или много хубаво — връзката може да се закрепи още по-силно.

Така се раждат много суеверни правила:

„Не прави това, защото ще последва онова.“

Проблемът е, че последователност във времето не означава причинно-следствена връзка.

3. А защо продължаваме да вярваме?

Тук идва нещо много интересно:
усещането за контрол.

Когато светът е непредвидим, една суеверна система може парадоксално да ни даде усещането:

„Поне знам какво трябва да направя.“

И това е психологически успокояващо.

Ако вярвам, че определен ритуал ще предотврати нещо лошо, вече не съм напълно безсилен пред неизвестността.

Точно затова суеверията могат да бъдат особено привлекателни при страх, несигурност и тревожност. Изследванията върху магическото мислене разглеждат именно връзките му с контрол, тревожност и обсесивно-компулсивни симптоми.

4. Важном е да добавя също, че Суеверието и ОКР не са едно и също.

Много напълно здрави хора имат суеверия.
Но при някои хора магическото мислене може да стане част от обсесивно-компулсивен механизъм.

Например:
„Ако не проверя още веднъж, нещо лошо може да се случи.“
„Ако не направя това точно по този начин, ще се случи нещо с близките ми.“
„Ако си помисля нещо лошо, може да го предизвикам.“

Тук вече не става дума просто за:
„Аз съм малко суеверен.“

А за комбинация от натраплива мисъл → тревожност → ритуал/проверка → временно успокоение.

И точно магическото мислене и т.нар. „сливане между мисъл и действие/събитие“ са добре изследвани при ОКР.

5. А българските суеверия?

Например:
черна котка;
счупено огледало;
„да не се връщаш“;
„да не се здрависваш през прага“;
„да не казваш нещо хубаво, че ще го урочасаш“.

Но защо тези вярвания се предават от поколение на поколение?

Защото суеверията не са само индивидуален феномен. Те могат да се превръщат в културни правила, които детето научава от семейството и средата:

„Така се прави.“
„Не питай защо.“
„Баба така е казвала.“
„Винаги е било така.“

Така едно вярване може да продължи да съществува дори когато никой вече не знае откъде е започнало.

Но все пак - не всяко суеверие е проблем.
Можем да имаме малки ритуали, традиции и вярвания и да ги възприемаме просто като част от културата или личните си навици.

Проблемът започва, когато започнем да вярваме, че ако не изпълним определено действие, мисъл или ритуал, можем да предотвратим нещо лошо.

Тогава вече не ритуалът служи на човека.
Човекът започва да служи на ритуала.

Понякога свободата не е да намерим правилния ритуал, който да ни предпази от неизвестното.
А да приемем, че не можем да контролираме всичко.

#психология
#психотерапия
#самопознание
#емоционалноздраве

24/08/2026

Както обещах, днес е време да развием въпрос от Петъчната рубрика. Макар и зададен шегувито, зад него всъщност стои дълбок психологически въпрос:
„В кой точно момент човек решава, че две дипломи не му стигат да си усложни живота, а му трябва трета, за да си обясни колко е шашав?“

На пръв поглед въпросът звучи като шега, да....но защо наистина някои хора постоянно търсят още?
Още знания.
Още квалификации.
Още постижения.
Още развитие.

И кога това е любопитство и желание за развитие...
и кога вече е опит да докажем на себе си, че сме достатъчно добри?
Един и същ външен избор може да произтича от напълно различни вътрешни мотиви.

Вариант 1
„Високи стандарти“ - „Искам да знам повече. Мога повече. Имам още какво да развия.“

Тук ученето е свързано с развитие, постижения и постоянно усъвършенстване. Проблемът възниква, когато „достатъчно“ практически не съществува.

Получаваш една диплома → „Добре, но мога още.“
Втора → „Това не е краят.“
Трета → „Ами сега какво следва?“ 😄
И човек може да се окаже в постоянна надпревара със собствената си летва.
Схемата може да се проявява като постоянно усещане, че трябва да постигаме повече, да знаем повече, да се развиваме повече и да използваме времето си максимално.
И така човек може да има много успехи, а вътрешно да живее с усещането: „Още малко. После ще е достатъчно.“ Този житейски капан се развива в ранно детство.

Вариант 2
При схемата „Дефектност/срам“ въпросът не е:

„Какво още мога да науча?“
а:
„Какво още трябва да направя, за да бъда достатъчно добър?“

Тук вътрешният диалог е съвсем различен:
„Трябва да имам още знания, още квалификации, още доказателства, защото иначе не съм достатъчно добър.“

Тогава дипломата вече не е толкова инструмент за развитие, колкото доказателство за собствената стойност.
И тук третата диплома няма да донесе трайно удовлетворение, защото проблемът не е в липсата на знания.
Проблемът е в усещането:
„Все още не съм достатъчен.“

И възможен Вариант 3 -
Ако човек има относително стабилна основа — сигурност, принадлежност, уважение — естествено може да започне да търси:
„Какво още мога да развия в себе си?“

Това е идеята за самоактуализацията при Маслоу.

И тогава третата диплома може да няма нищо общо с „шашавост“. 😄
Може просто човек да е от типа:
„Имам възможността да уча. Интересно ми е. Защо да не го направя?“
И това е напълно здравословно.

Разбира се, не всяко желание за още една диплома е житейски капан.
Понякога човек просто обича да учи.
Понякога има професионална необходимост.
А понякога това е част от естествения стремеж към развитие и самоактуализация.

Въпросът не е колко дипломи имаш.
Въпросът е:
„Защо ми е нужна следващата?“

Ако отговорът на този въпрос ви заинтригува и намирате себе си в него, но не знаете какъв точно от изброените е вашият вътрешен стимул, свържете се с мен. Заедно ще разберем дали вашият стремеж към нови цели е в резултат от Високи стандарти породени в детството, чувство за дефектност/недостатъчност или просто сте достигнали онзи връх на самоактуализация и самоусъвъшенстване.

21/08/2026

Здравейте,

днес ме осени една чудесна идея - ежеседмична рубрика „Петъчен въпрос“. Всеки петък - до понеделник, вие ще имате възможността да дадете идея, която да реализираме в тема и да разнищим.

Каква психологическа тема ви вълнува?

Всяка седмица тук си говорим за психология, взаимоотношения, тревожност, личностно развитие и онези въпроси, които понякога си задаваме, но рядко изговаряме.

Затова този петък темата е ваша.

Има ли нещо, което отдавна ви е интересно?
Нещо, което не разбирате в собственото си поведение?
Нещо, което наблюдавате във взаимоотношенията си?
Или просто психологическа тема, за която искате да научите повече?

Напишете ми я в коментар.
Ако не ви е удобно да я споделите публично, можете да ми изпратите лично съобщение.

Следващата седмица ще избера една от темите и ще я разнищим заедно в отделна публикация.

Може да бъде нещо съвсем конкретно:

– „Защо постоянно избирам емоционално недостъпни хора?“
– „Защо ми е толкова трудно да казвам „не“?“
– „Защо се чувствам виновен, когато поставям граници?“
– „Как да разбера дали съм тревожен или просто усещам, че нещо не е наред?“
– „Защо имам нужда постоянно някой да ми потвърждава, че ме обича?“

Няма грешни въпроси.

Понякога един въпрос, който се върти в главата на един човек, е въпросът, който много други също си задават.

Вие питате. Аз ще го разнищя.

Очаквам вашите предложения :)

21/08/2026

Когато някой прави нещо хубаво за вас, умът ви търси скрит мотив.

Злоупотребата и недоверието са сложна смес от чувства - болка, страх, ярост, сркъб. Чувствата са интензивни и тлеят до повърхността.
Недоверието и злоупотребата преживени в детството могат да доведат до състояние на "свръхбдителност". Вие сте непрекъснато нащрек. Заплахата може да се появи по всяко време: трябва да се нащрек за момента, в който човекът ще ви нападне. Наблюдавате и чакате. Тази позиция може да бъде насочена към целият свят или към определен тип хора. Всъщност възможно е да сте най- недоверчив към онези, които са ви Особено близки.
Предполагате, че хората тайно възнамеряват да ви навредят....
Звучи ли ви познато?

В Схематерапията говорим за схема „Недоверие/злоупотреба“.

Тя е свързана с дълбоко убеждение, че другите хора вероятно ще ни наранят, използват, унижат, измамят или предадат.
И когато тази схема е силно активирана, човек започва да търси опасност дори там, където може да няма такава.

Не защото съзнателно иска да бъде подозрителен.
А защото така се е научил да се предпазва.

Но откъде се научаваме на това?

Представете си дете, което многократно преживява, че хората, от които зависи, могат да бъдат непредвидими.

Днес получава близост.
Утре — отхвърляне.
Един момент му казват: „Обичам те.“
А след това го унижават, наказват или използват слабостите му.
Или детето е лъгано, манипулирано, заплашвано, засрамвано.
Може да бъде нарушавано личното му пространство.
Може да научи, че доверието има цена.
Може да види как един човек се държи прекрасно пред другите, а зад затворени врати е напълно различен.

Постепенно детето започва да изгражда една много важна стратегия:
„Не вярвай прекалено много. Наблюдавай. Бъди нащрек. Търси какво стои зад поведението.“
Като дете тази стратегия може да е била начин да се предпази.

Но детето пораства.
И вече не живее в същата среда.

Само че моделът може да остане.

И тогава се случва нещо парадоксално:

Човекът среща добър партньор, но очаква предателство.
Получава подкрепа, но очаква отплата.
Получава комплимент, но търси манипулация.

Някой му показва обич, но той се пита: „Кога ще се промени?“

И понякога дори избира хора, които потвърждават това убеждение.
Защото познатото, колкото и болезнено да е, често ни се струва по-сигурно от непознатото.
За съжаление обаче, когато дълго време си живял с убеждението, че трябва да се пазиш от хората, доверието започва да изглежда като слабост.
Започваш да вярваш:
„Ако се отпусна, ще ме наранят.“
„Ако покажа слабост, ще се възползват от мен.“
„Ако повярвам, ще съжалявам.“

И така човек може да се предпазва толкова добре от болката, че постепенно да започне да се предпазва и от близостта.

Но запомнете: Да бъдеш внимателен Не означава да Не се доверяваш на никого.
И да се доверяваш Не означава да игнорираш реалните предупредителни знаци.

Здравословното доверие не е: „Вярвам на всички.“

То е: „Мога да наблюдавам, да преценявам и постепенно да изграждам доверие, без автоматично да приемам, че всеки човек ще ме нарани.“
И точно върху това може да се работи.

В психологическото консултиране можем да започнем да разграничаваме:
Какво реално се случва?
от
Какво моята схема ми казва, че се случва?

Можем да проследим откъде е започнал този модел, в какви ситуации се активира и какви автоматични мисли предизвиква.

И постепенно да изградим не сляпо доверие, а по-зряла способност да преценяваме хората, без миналото постоянно да диктува настоящето.

И може би един ден, когато някой направи нещо хубаво за нас, няма първо да се запитаме:
„Какво иска от мен?“
А просто: „Може би този човек наистина е добър към мен.“

АКО ЖЕЛАЕТЕ ДА НАУЧИТЕ ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА, като например какъв е произхода на този житейски капан от детството, в конкретни примери - пишете в коментар и ще направя допълнителна публикация.
#психология
#психотерапия
#самопознание
#емоционалноздраве

20/08/2026

17/08/2026

Откъде идва зависимостта?

В предишната публикация говорихме за разликата между любов и зависимост.

Но ако човек се разпознае в зависимия модел, естественият въпрос е:
„Добре, но защо съм такъв?“
Защо ми е толкова трудно да вземам решения сам?
Защо постоянно търся нечие мнение?
Защо, когато остана сам, се чувствам несигурен?

Това невинаги е въпрос на характер.
Понякога зад него стои житейски модел, научен много по-рано.
В Схематерапията един от тези модели е т.нар. житейски капан „Зависимост“.

Как се формира той?

За да се развие здрава автономност, детето има нужда първо да изгради базисна сигурност, а след това постепенно да започне да се отделя от нея — да опитва, да взема малки решения, да греши, да се учи и постепенно да открива:

„Мога да се справя сам.“

Този процес има нужда от баланс.

Родителят трябва да бъде достатъчно близо, за да дава сигурност, но и достатъчно „назад“, за да позволи на детето да опитва само. Когато този баланс се наруши, може да се формира капанът „Зависимост“.
И интересното е, че това може да се случи по два привидно противоположни начина:
1. Когато родителите са прекомерно предпазващи:

-Отнасят се към вас така, сякаш сте по-малки от реалната ви възраст.
-Вземат решенията вместо вас.
-Поемат грижата за почти всички ваши ежедневни нужди.
-Правят вместо вас задачи, които бихте могли постепенно да научите да изпълнявате сами.
-Дават ви малко отговорности или изобщо не ви позволяват да поемате такива.
-Трудно ви позволяват да се отделяте от тях и да изграждате самостоятелност.
-Подценяват или критикуват собствените ви преценки и способности.
-Предпазват ви толкова силно от грешки, неуспех или отхвърляне, че почти не ви оставят възможност сами да преживеете тези неща.
-Имат много страхове и често ви предупреждават за възможни опасности.

2. Когато родителите не са достатъчно предпазващи:

-Родителите не се грижат достатъчно за вас и не ви осигуряват необходимата подкрепа.
-Оставят ви твърде рано да се справяте сами с неща, които са над възможностите ви за вашата възраст.
Налага се да поемате отговорности, с които едно дете не би трябвало да се справя само.
Когато имате нужда от помощ, често не получавате достатъчно подкрепа.
-Не сте имали достатъчно възможност да преживеете родителя като сигурна база, към която можете да се върнете, когато имате нужда.
-Още от ранна възраст сте свикнали сами да решавате проблеми и да се справяте с трудности, вместо да получавате подходяща за възрастта ви подкрепа.
В резултат може да се създаде противоречие: отвън изглеждате независими, а отвътре изпитвате силна потребност от подкрепа и зависимост.

И така в единия случай детето не получава достатъчно възможности да опитва само, защото някой постоянно прави нещата вместо него.
В другия случай то е принудено да се справя с твърде много неща прекалено рано.

И въпреки, че изглеждат като противоположности, и двата пътя могат да попречат на детето да изгради стабилното усещане за себе си.

А после детето пораства.
И схемата пораства заедно с него.

Тя вече не изглежда като:
„Мамо, направи го вместо мен.“

Може да изглежда като:
„Имам нужда партньорът ми да ми казва какво да правя.“
„Не мога да взема решение без да попитам някого.“
„Страх ме е да остана сама.“
„Ако този човек си тръгне, няма да се справя.“

И тогава зависимостта може да започне да се промъква и в любовта.

Партньорът вече не е само човекът, когото обичаме.
Той постепенно се превръща в нашата сигурност, нашият ориентир, нашият спасител.

🌿 Но тук има нещо много важно.

Ако разпознавате себе си в този модел, това не означава:
„С мен нещо не е наред.“
И не означава, че сте „слаб човек“.

Това може да е модел, който някога е бил начин да се адаптирате към средата, в която сте израснали.

А научените модели могат да бъдат променяни.
#психология
#психотерапия
#самопознание
#емоционалноздраве

17/08/2026

Любов или зависимост?

Как да разберем дали това, което изпитваме към партньора си, е любов...
или вече сме започнали да се нуждаем от него, за да се чувстваме добре със самите себе си?

Любовта създава близост.
Но здравата близост не означава да не можем да съществуваме един без друг.

Можеш да обичаш някого силно и едновременно с това да имаш свой живот, свои решения, свои граници и собствено усещане за себе си.

При зависимостта постепенно се случва нещо различно.
Започваш да усещаш:

„Без него не мога.“
„Ако ме остави, няма да се справя.“
„Трябва да направя всичко, за да не го загубя.“
„По-добре да преглътна това, отколкото да остана сам.“

И понякога човек започва да нарича това любов.

Как се стига дотук?

В Схематерапията говорим за дълбоко вкоренени модели, наречени схеми.
Те се формират в ранния ни опит и по-късно могат да влияят върху начина, по който възприемаме себе си, другите и взаимоотношенията.

Например при схемата „Зависимост/некомпетентност“ човек може дълбоко в себе си да носи убеждението:

„Не мога да се справя сам.“

И когато попадне в интимна връзка, партньорът може постепенно да се превърне не просто в любим човек, а в основния източник на сигурност, решения и стабилност.

Но това не е единствената схема, която може да участва.

Страхът от изоставяне може да ни кара да търпим неприемливо поведение.
Подчинението също може да ни кара постоянно да поставяме нуждите на другия пред своите.
Саможертвата може да ни убеждава, че любовта означава да даваме, дори когато самите ние оставаме празни.
А сливането може да направи границата между „аз“ и „ние“ толкова неясна, че започваме да губим собствената си идентичност.

И тук се появяват житейските капани.

Оставаме във връзки, които ни нараняват, защото:
„Поне не съм сам.“

Изоставяме собствените си нужди, защото:
„Не искам да го/я загубя.“

Приемаме контрол за загриженост.
Приемаме ревността за любов.
Приемаме постоянната нужда от уверение за близост.
Приемаме страха от раздяла за доказателство, че човекът е „нашият човек“.

А понякога най-трудното е да признаем:

Не ме е страх само да загубя него.
Страх ме е какво ще остане от мен, ако го загубя.

❤️ Любовта обаче изглежда различно.

В любовта има:

близост, но и пространство.
подкрепа, но и самостоятелност.

„ние“, но и „аз“.

Можеш да имаш нужда от партньора си, без да зависиш от него за собствената си стойност.
Можеш да го обичаш, без да се отказваш от себе си.
Можеш да се страхуваш да го загубиш, без този страх да определя решенията ти.

🌿 А добрата новина е, че този модел не е присъда.

Ако човек забелязва, че отново и отново попада в подобни отношения, че избира едни и същи партньори или че страхът от загуба го кара да се отказва от собствените си граници, има смисъл да се потърси какво стои под този модел.

В психологическото консултиране можем да работим именно върху това:

Каква схема се активира?
От какво се страхувам?
Какво вярвам за себе си, когато съм сама?
Какво ме кара да се вкопчвам?
Какво приемам за любов, а всъщност е страх?

И постепенно да започнем да изграждаме друг модел — такъв, в който близостта не означава загуба на себе си.
Защото целта не е да станем хора, които нямат нужда от никого.
Целта е да можем да бъдем близки с някого, без да губим себе си в него.
#психология
#психотерапия
#самопознание
#емоционалноздраве

12/08/2026

Нежното, приятно докосване активира сензорни рецептори в кожата, които изпращат сигнали към мозъка.

Когато докосването е свързано с човек, когото възприемаме като близък и безопасен, тези сигнали могат да подкрепят усещането за спокойствие и сигурност.

Един от участниците в този процес е окситоцинът – невропептид, свързан със социалната свързаност, привързаността и регулирането на стреса. Изследванията показват връзка между нежното, привързано докосване и повишени нива на окситоцин.

В същото време докосването може да подпомогне регулирането на стресовата система и да бъде свързано с по-ниска реакция на кортизола. В експериментални изследвания хора, които са получили прегръдка или друг вид подкрепящо докосване преди стресова ситуация, показват по-слаба кортизолова реакция.

Тоест една прегръдка не е просто:

„Хубаво ми е, защото някой ме обича.“

Тя може да бъде и физиологичен сигнал:

„Тук съм в безопасност.“

И когато мозъкът получи този сигнал, на организма му става малко по-лесно да излезе от режима на постоянна готовност.
#психология
#психотерапия
#самопознание
#емоционалноздраве

12/08/2026

Защо човешката близост ни успокоява?

Когато сме тревожни, често първият ни инстинкт е да останем сами.
Да се приберем.
Да мислим.
Да анализираме.
Да проверяваме какво се случва с нас.

Но понякога това, от което имаме най-голяма нужда, не е още една мисъл.

А човек.

Някой, до когото можем просто да бъдем.
Някой, който да ни прегърне.
Да ни хване за ръката.
Да ни изслуша.

Или дори просто да седи до нас, без да се опитва да поправи всичко.

А защо това ни влияе толкова силно?
Защото човекът не е създаден да се справя с всичко сам.

Мозъкът ни непрекъснато оценява дали сме в безопасност.
Когато сме сами и уплашени, тревожният мозък може да остане фокусиран върху заплахата:

„Трябва да се справя.“
„Ами ако нещо се случи?“
„Няма на кого да разчитам.“

Но когато до нас има човек, когото възприемаме като сигурен, мозъкът получава различен сигнал:

„Не съм сам.“
„Има кой да ми помогне.“
„Мога да се отпусна малко.“

Това е част от т.нар. социално буфериране на стреса – присъствието и подкрепата на близък човек могат да намалят физиологичната реакция към стреса.

И тялото ни го усеща.

При усещане за безопасност не е необходимо организмът да стои постоянно в режим на готовност.

Постепенно може да се понижи физиологичната възбуда, свързана със стреса.
Дишането се успокоява.
Мускулите се отпускат.
Сърцето постепенно се успокоява.
А вниманието ни вече не е толкова обсебено от опасността.

Това не означава, че една прегръдка „лекува“ тревожността.

Означава, че сигурната човешка връзка може да помогне на нервната система да излезе от състоянието на постоянна готовност.

А какво се случва с психиката?

Когато някой ни изслушва без да ни осъжда, ние вече не носим преживяването си напълно сами.

Когато някой каже:
„Разбирам те.“
или:
„Тук съм.“

това не премахва проблема.
Но променя начина, по който го преживяваме.

От:
„Трябва да се справя сам.“
към:
„Мога да премина през това и с подкрепа.“

И това е огромна разлика.

🌿 Но има нещо важно.

Не всяка близост успокоява.

Ако една връзка е изпълнена с напрежение, страх, контрол, критика или несигурност, тя може да бъде точно обратното – източник на стрес.

Това, което има значение, е качеството на връзката и усещането за сигурност в нея. Изследванията показват, че ефектът на социалната подкрепа зависи от контекста и от самото качество на взаимоотношението.

И може би точно затова в забързаното ни ежедневие трябва да започнем отново да си даваме нещо, което изглежда твърде обикновено, за да бъде важно:

време един за друг.
Телефонът може да почака.
Работата може да почака.
Понякога дори решаването на проблема може да почака.

Седнете до човека, когото обичате.
Попитайте го как е.
Изслушайте го.
Прегърнете го.
Позволете си да бъдете близо.
Не защото това ще реши всичките ви проблеми.
А защото човешката близост е една от средите, в които нервната ни система може да си припомни какво е безопасност.

Понякога не ни трябва съвет.
Понякога ни трябва някой да остане до нас, докато бурята премине.
#психология
#психотерапия
#самопознание
#емоционалноздраве