21/08/2026
Има един мъж в живота ми. И това е синът ми.
Чувала съм тази фраза много пъти и обикновено зад нея стои много любов, но… понякога стои и една невидима размяна на роли, защото партньорството е като танц за двама.
Веднъж единият води. след това другият поема повече. Понякога пък единият има нужда да бъде подкрепен, а другият да бъде по-силен.
И това в нормално!
Проблемът започва, когато танцът престане да бъде между двама партньори и единият започне да заема мястото на родителя. Когато жената постепенно се превърне в майка на мъжа:
„Аз ще се погрижа.“
„Аз ще реша.“
„Аз знам какво е най-добре за теб.“
„Ако не го направя аз, няма кой.“
(Ако тези думи ти се струват до болка познати, продължи да четеш…)
Или когато мъжът заеме ролята на баща на партньорката си:
„Аз ще решавам вместо теб.“
„Не можеш сама.“
„Остави, аз ще се погрижа за всичко.“
„Трябва да те пазя.“
Тогава отношенията започват да стават вертикални, вместо хоризонтални, с други думи единият е „горе“, другият е „долу“, единият влиза в ролята на грижещ се, а другият е обгрижван, но съществременно се завихря и друга динамика - на контролиращ и подчиняващ се. Динамика, в която единият носи, а деугият се оставя да бъде носен.
И така… плавно, постепенно и неусетно партньорството започва да прилича повече на родителско-детска връзка. Разбира се, в една здрава връзка постоянно влизаме в различни роли и би могло да се случи да си в ролята на силния, на уязвимия, на грижещият се, а друг път имаме може би нуждата ще е да се погрижат за теб.
Но тези роли не бива да стават основата на връзката.
Защото здравото е да си родител в родителството и партньор в партньорството.
И тук идва още нещо много важно!!!
Когато един партньор започне да изпълнява продължително ролята на родител спрямо другия, системата често търси място, на което да постави партньорската близост. И понякога детето се оказва опасно близо до тази празнина. Тогава, обикновено майката може несъзнателно да „придърпа“ сина си към себе си, разбира се, не защото го прави нарочно, а защото той започва да носи нещо, което не е негово да носи — усещане за близост, принадлежност, значимост, понякога дори емоционална подкрепа, която всъщност принадлежи на партньорството.
Затова правилно поставеният въпросът не е
„Кой за кого се грижи повече?“, а
„Къде са границите между ролите ни?“
Аз съм майка на сина си и той не е моят партньор, не е човекът, който трябва да запълва липса в отношенията ми, не е този, с когото трябва да споделям тежестта на моята самота, неудовлетвореност или емоционална празнина.
Той е моето дете.
А партньорът ми е човекът, с когото изграждам хоризонтална връзка — двама възрастни, които се избират, подкрепят, договарят, разочароват се, поправят, сближават се и отново се избират.
Може би не идеални и не винаги равни по сила, но равни по значимост и отговорност за връзката.❤️
Идеята на всичко, което ти казвам е, че когато партньорството е на мястото си, детето не заема ничие място и има свободата просто да бъде дете.
И може да обича мама и тате, без да трябва да бъде нечий „мъж“, „жена“, най-добър приятел или емоционален спасител.
Това е една от най-незабележимите, но най-важни граници в семейството, а именно да си родител в родителството и партньор в партньорството.
