Психолог Станислава Тодорова

01/07/2026

Ние не ще престанем да търсим
и в края на нашето търсене
ще пристигнем там, отдето сме тръгнали,
и ще познаем мястото за първи път. 🙏

Т.С.Елиът

07/06/2026

Какво се опитва да ни каже Болката? 🔗💔

Когато изпитаме физическа болка – например се порежем или ударим – веднага обръщаме внимание на раната. Почистваме я, превързваме я, пазим я. Но какво правим, когато боли душата? Когато усетим онази невидима, притискаща тежест в гърдите или корема?

Често първият ни импулс е да я пренебрегнем, да я „изметем под килима“ с думите: „Длъжен/длъжна съм да съм силен/силна“ или да я затрупаме с безкрайна работа, зависимости и т.н.

Но болката не изчезва, когато я игнорираме. Тя просто сменя адреса си.

🌱 Откъде идва тя?
Психологическата болка рядко е плод само на настоящия момент. Тя е като ехо от миналото. Често зад нея стоят неосъзнати нужди:

Неизказани думи и потиснат гняв.

Страх от отхвърляне или провал.

Стари рани от детството (онова наше вътрешно дете, което някога се е почувствало само или неразбрано).
Когато настояща ситуация напомни на ума ни за старата травма, болката се активира като алармена система. Нейната цел не е да ни накаже, а да ни покаже къде имаме нужда от лечение.

🔍 Как да я адресираме?
Първата и най-трудна стъпка е признанието. Вместо да бягаме от болката (чрез храна, перфекционизъм или социални мрежи), можем да спрем и да я погледнем.

Попитайте я: „Какво се опитваш да ме посъветваш?“ или „От какво ме предпазваш в момента?“. Болката често е просто твърда обвивка на уязвимостта ни.

✨ Пътят към справянето: От съпротивление към приемане
1️⃣ Дайте ѝ пространство: Позволете си да плачете, да бъдете слаби, да постояните в тишина. Емоцията трябва да премине през тялото, за да си отиде. Потиснатата емоция се превръща в хронично напрежение.
2️⃣ Споделете я: Когато изговорим болката пред човек, който ни слуша без съдене (близък или терапевт), тя губи голяма част от разрушителната си сила.
3️⃣ Прегърнете уязвимостта си: Да изпитваш болка не означава, че си счупен. Означава, че си жив. Често най-голямата ни сила се ражда точно там, къде бяхме най-нежни и раними.

#Психолог #ЕмоционалнаБолка

14/05/2026

Кога за последно прегърнахте детето в себе си? 🧸✨

Често в кабинета ми (а и в ежедневието) чувам фразата: „Трябва да бъда силен/силна, трябва да съм сериозен възрастен“. Но истината е, че под пластовете от отговорности, графици и „трябва“, все още живее онова малко момиче или момче, което просто иска да бъде чуто.

Кое е „Вътрешното дете“?
Това е онази част от нашата психика, която пази спомена за първите ни радости, но и за първите ни страхове. То е източникът на нашата креативност и жизненост, но и мястото, откъдето идват неочакваните ни емоционални реакции („драми“, както понякога ги наричаме), когато се почувстваме несигурни или неоценени.

Ето 3 малки стъпки, с които да го зарадвате днес:
1️⃣ Слушайте без съдене: Когато почувствате силна емоция, запитайте се: „На колко години се чувствам в момента?“. Понякога говори възрастният, но реагира 5-годишното дете.
2️⃣ Позволете си игра: Направете нещо безцелно – нарисувайте нещо, потанцувайте на любима песен или просто се порадвайте на слънцето.
3️⃣ Дайте си разбиране: Кажете си думите, които сте имали нужда да чуете като малки: „Тук съм, справяш се страхотно, в безопасност си“.

🌿 Като психолог вярвам, че най-здравата връзка, която можем да изградим, е тази със себе си. Защото само когато вътрешното ни дете е спокойно, можем да бъдем уверени възрастни.

А вие? Какво бихте казали на малкото „аз“ в огледалото днес? 👇

#Психология #ВътрешноДете #Себепознание #ЕмоционалнаИнтелигентност #ЛичностноИзрастване #ВарнаПсихолог

30/03/2026

Понякога в нас говори едно тихо гласче – това е нашето вътрешно дете. То носи със себе си нуждата да бъде видяно, чуто, прието и обичано – точно такова, каквото е.

Когато пренебрегваме тези потребности, често усещаме тревожност, несигурност или празнота. Но когато се свържем с вътрешното си дете, започваме да разбираме по-добре себе си и потребностите си.

Дай си време да се запиташ:
👉 От какво имам нужда точно сега?
👉 Как мога да бъда по-нежен/нежна към себе си?

Грижата за вътрешното дете не е слабост – тя е път към вътрешен баланс и емоционално здраве. 💛

15/02/2026

Тялото ти говори. Слушаш ли го? 👂✨

Много често чувството на „изгубеност“ е просто резултат от това, че сме заглушили гласа на собствените си нужди. Тялото ни показва страха, за да ни предпази, и ни показва нуждите ни, за да ни подхрани.

Когато спрем да усещаме тялото си, губим връзката с интуицията си. Ако днес се чувстваш объркан, опитай се да не търсиш отговорите в логиката, а в усещанията.

🌿 Твоят мир започва там, където започваш да се грижиш за себе си.

#ГрижаЗаСебеСи #Интуиция #ТялоИУм

19/01/2026

През 1973 г. осем напълно здрави хора влизат в психиатрични болници и откриват нещо ужасяващо. След като веднъж бъдеш етикетиран като „луд“, почти няма изход.
Експериментът е проведен от психолога Дейвид Розенхан и започва с един прост въпрос, който медицината дотогава никога не е поставяла сериозно:
Могат ли обучените професионалисти надеждно да различат психичното здраве от психичното заболяване?
За да провери това, Розенхан набира осем „псевдопациенти“. Те били напълно обикновени хора: докторант, педиатър, психиатър, художник, домакиня. Всички психично здрави. Всеки от тях се съгласил да направи едно-единствено нещо, за да бъде приет в болница.
Трябвало да влязат в психиатрична клиника и да кажат, че чуват гласове. Само това.
Без драматични кризи.
Без странни налудности.
Без агресивно поведение.
Просто спокойно описание на думи като „празно“, „кухо“ и „тупване“. Всички били приети.
Веднага след хоспитализацията доброволците спрели да се преструват. Държали се напълно нормално. Говорели ясно. Сътрудничели. Общували. Казвали на персонала, че гласовете са изчезнали. Това нямало никакво значение.
Лекарите и сестрите вече виждали всичко през една-единствена призма: психично заболяване.
Водене на бележки? → „Компулсивно писмено поведение“.
Стоене близо до сестринския пост? → „Патологично търсене на внимание“.
Очакване на обяда? → „Тревожност, свързана с орална фиксация“.
Учтивост и спокойствие? → „Подходящ афект в рамките на патологичното състояние“.
Диагнозата била поставена бързо — и останала непроменена.
Седем души били диагностицирани със шизофрения.
Един — с маниакално-депресивна психоза.
Никой не бил преоценен. Средният престой бил 19 дни. Един доброволец останал хоспитализиран 52 дни. Не защото бил болен, а защото институцията вече била решила, че е такъв.
Най-смущаващото е следното: лекарите никога не поставили под въпрос собствената си преценка. Сестрите никога не преразгледали заключенията си. Медицинските досиета се пълнели с уверен, технически език, който превръщал напълно нормалното човешко поведение в симптом.
И въпреки това някой друг забелязал истината веднага. Пациентите.
Само след няколко дни реални психиатрични пациенти отвеждали доброволците настрани и им прошепвали неща като:
„Ти не си луд.“
„Ти си журналист, нали?“
„Ти не трябва да си тук.“
От стотици взаимодействия нито един псевдопациент не бил разпознат като здрав от болничния персонал. Но десетки истински пациенти разпознали истината.
Експериментът разкрил нещо дълбоко обезпокоително. Диагнозата не се основавала на поведението. Тя се основавала на контекста. Щом човек веднъж прекрачел институционалния праг, всяко негово действие било преинтерпретирано така, че да пасне на вече наложения етикет. Доказателствата вече нямали значение. Самата нормалност ставала невидима.
Когато Розенхан публикувал изследването си — „On Being Sane in Insane Places“ („Да бъдеш здрав на луди места“) — светът на психиатрията избухнал. Болниците протестирали. Лекарите били възмутени. Някои твърдели, че изследването е неетично. Една болница директно предизвикала Розенхан:
„Изпратете ни вашите фалшиви пациенти — ще ги разобличим.“
Розенхан се съгласил.
През следващите три месеца болницата идентифицирала 41 новопостъпили пациенти като измамници. Гордеели се със своята бдителност.
Розенхан не бил изпратил нито един.
Щетите вече били нанесени.
Изследването показало колко силно етикетите изкривяват възприятието, как институциите могат да ослепеят за отделния човек и колко лесно увереността замества любопитството, когато властта вземе превес. То допринесло за радикални реформи в психиатричната диагностика, за въвеждане на по-строги диагностични критерии и за преосмисляне на оценката на психичните заболявания.
Но най-дълбокият урок излязъл далеч извън рамките на психиатрията. Той показал как системите могат да уловят хората в наративи, които те не са избрали. Как това как си възприеман може да тежи повече от това кой си всъщност. И как най-трудното нещо, което една институция може да приеме… е, че може да греши.
Осем здрави хора влизат в психиатрични болници през 1973 г.
Излизат с истина, която променя медицината завинаги.
Понякога най-опасната илюзия не е тази на пациентите.
А на онези, които вярват, че никога не могат да грешат.
~Тетяна Хелибова

19/12/2025

Зрелостта е, когато се грижим за вътрешните си деца и не ги прехвърляме на партньорите си, за да се грижат те за тях.

10/12/2025

Самотата е изключително срещана в днешно време... Дори и обградени с хора, кой ли не се е чувствал самотен понякога?!
Свързването с хората е изходът!🫂
Прочете повече в статията 👇

От самота към свързаност: Да намерим пътя един към друг и към себе си В свят, по-свързан от всякога дигитално, парадоксално мнозина от нас изпитват дълбоко чувство н....

05/12/2025

Къде намираме удовлетворението и смисъла в живота си? ✨

В забързаното ни ежедневие често се стремим към постижения – кариерни върхове, нови придобивки, външни признания. Но какво се случва, когато темпото спре? Когато сме изправени пред периоди на застой, промяна или несигурност? Точно тогава въпросът за удовлетворението и смисъла излиза на преден план.

Истинският смисъл не винаги е свързан с големи подвизи, а по-скоро с вътрешното усещане за стойност и цел. Той може да се крие в малките моменти – в радостта от това да научим нещо ново, в грижата за себе си и близките, в създаването на красота, дори в моментите на тишина

Когнитивно-поведенческата терапия (КПТ) ни учи да преформулираме мислите си за "неправене" на нищо съществено и да откриваме стойност в настоящия момент и в процеса, а не само в крайния резултат. Даваме ли си сметка колко е ценно да инвестираме в себе си, да осмислим периода на изчакване или да пренаредим приоритетите си? 🤔