10/08/2026
През последните дни общественото внимание беше привлечено от тежкия случай на насилие и последвалото убийство в Пловдив, заснето и разпространявано в социалните мрежи. На кадрите виждаме 15-16-годишни младежи, при които се появява специфична неонацистка символика – включително жест със свитите пръсти и пречупен под прав ъгъл палец.
Важно е да направим едно уточнение, защото символите имат значение.
Този специфичен начин на свиване на пръстите се свързва директно с естетиката на руски неонацистки организации, сред които „Руско национално единство“ – РНЕ, и други крайнодесни радикални групи. Пречупеният под прав ъгъл палец визуално пресъздава едно от раменете на свастиката.
И точно тук според мен е важно да спрем за момент и да погледнем малко по-надалеч от конкретния случай.
Защото е напълно възможно зад него да стои феномен, който от години е обект на изследване от социолози, психолози и експерти по киберсигурност – начинът, по който днес се случва радикализацията на подрастващите.
Субкултурите вече не изглеждат така, както изглеждаха преди 30 години.
Моето поколение помни класическите скинхедс групи от 90-те – бръснати глави, бомбери, кубинки, ясна визуална идентичност и принадлежност към определена идеология.
Днес не е необходимо нищо от това.
Можеш да изглеждаш като фен на аниме, да слушаш K-pop, да имаш боядисана коса, да носиш овърсайз дрехи и едновременно с това в определена онлайн среда да започнеш да приемаш и възпроизвеждаш екстремистка символика, език на омразата и съдържание, свързано с насилие.
Понякога всичко това дори е представено като „ирония“, „меме“ или просто шега.
Само че когато една и съща „шега“ се повтаря достатъчно дълго, в подходящата среда тя престава да бъде просто шега.
И тук има още нещо важно.
Това не е напълно ново явление, родено с Telegram, Discord или социалните мрежи.
Много преди интернет хората са организирали групи, които са си присвоявали правото да определят кой е „виновен“, кой е „враг“ и кой заслужава наказание. Саморазправата, колективното наказание и т.нар. вигилантизмът – идеята частни лица да поемат ролята на съд и наказващ орган – имат много по-стари исторически корени.
Интернет просто даде на този стар модел нова скорост, нов мащаб и нова публика.
Днес един млад човек може да бъде привлечен от общност, която му предлага не просто мнение, а мисия.
И точно тук се появяват и популярните през последните години онлайн групи и инициативи от типа на „ловците на педофили“.
Самата идея да „хванеш злодея“ и да го накажеш без институциите не започва от тях. Но подобни онлайн инициативи показаха колко лесно насилието и саморазправата могат да бъдат опаковани като морална кауза – като „прочистване“, като борба за справедливост, като защита на слабите.
Това дава на младия човек нещо, което той често търси отчаяно – усещането, че е част от нещо, че е герой, че има мисия и че получава признание.
А когато тази логика се пренесе в затворени Telegram или Discord групи, нещата могат да станат още по-опасни.
Там няма родител, учител или друг възрастен, който да каже: „Това не е нормално.“
Вместо това агресията може да бъде награждавана с внимание, одобрение, статус и усещане за принадлежност.
Моралната норма постепенно се обръща.
Това, което в реалния живот би било неприемливо, в затворената група може да се превърне в повод за смях, възхищение или съревнование.
И тук идва още един важен фактор – възрастта.
На 15-16 години способността за контрол на импулсите, преценка на риска и оценка на дългосрочните последици все още се развива.
Когато към това добавим груповия натиск, желанието за моментално одобрение и нуждата да принадлежиш към някаква общност, критичното мислене много лесно остава на заден план.
Това обаче не означава, че трябва да търсим оправдание.
Напротив.
Правовата държава изисква ясна граница между обяснението на едно явление и отговорността за извършеното престъпление.
Когато има убийство, трябва да има ефективно правосъдие и наказание.
Липсата на категорична реакция би създала опасното усещане, че границите могат да бъдат прекрачвани без последствия.
Наказанието е необходимо именно за да постави тази граница.
Но ако си мислим, че с наказанието приключва проблемът, просто се заблуждаваме.
Защото следващото дете, което ще бъде привлечено от подобна среда, няма да бъде спряно от присъдата по този конкретен случай
Тук вече говорим за работа на институциите – ГДБОП, МВР, МОН, АСП и ДАЗД. Не само реакция след поредния тежък случай, а реална превенция. Работа в училищата, работа със семействата, наблюдение на рисковите онлайн среди и най-вече разбиране на това какво всъщност се случва в дигиталния свят на децата.
Но има и нещо, което зависи от всички нас.
Интересувайте се от света на децата си.
Знаете ли в какви онлайн групи са? Какво гледат? Какви са любимите им канали и профили? Защо изведнъж започват да използват определени символи или изрази? Не е необходимо да влизате в този свят с критика и забрани. Понякога е достатъчно да влезете с любопитство.
Защото когато детето усеща, че родителят иска да разбере неговия свят, а не просто да го осъди, дистанцията между тях става много по-малка.
Следете и за промени в поведението. Отчуждение, изолация, крайна потайност относно онлайн живота, внезапна поява на език на омразата, агресивни мемета или символи, които детето обяснява с „това е само ирония“.
Не омаловажавайте малките знаци.
Говорете с децата си за интернет. Обяснете им, че интернет не е анонимен, че дигиталният отпечатък остава и че нещо, което днес изглежда като „просто шега“ в Telegram или Discord, утре може да има реални последствия за целия им живот.
И най-вече – нека не си казваме „това са просто деца“ и да подминаваме подобни сигнали.
Децата не се раждат с омраза.
Те могат да бъдат въвлечени в нея, когато търсят принадлежност, внимание и смисъл, а реалният свят – семейството, училището и обществото – не успее да им ги даде навреме.
Затова трябва да бъдем бдителни.
Не за да виждаме враг във всяко дете с боядисана коса, странни дрехи или различни интереси. А за да можем да различим обикновеното търсене на идентичност от момента, в който някой започва да предлага на това дете омразата като форма на принадлежност.
Защото понякога всичко започва с един жест, едно меме или една „шега“.
И може би нашата задача е да забележим пречупения палец на детето, преди да се е пречупил целият му живот.
