Relationship Accelerator

31/08/2026

Има хора за които изразяването на емоции е свързано с много бариери:
- страхуваме се, че ще загубим контрол,
- страхуваме се, че ще ни залеят,
- страхуваме се, че ще изглеждаме слаби,
- че няма да успеем да се съберем,
- срамуваме се да не се изложим,
- да не покажем уязвимост
- или някой да не ни атакува или да не натежим,
- да не притесним другите...
Имаме много спирачки. И неусетно се превръщаме в свръхрационални. И това има много полози, но и много пробойни.

Една от големите пукнатини е в личен план. От една страна лично за нас като хора, сдържането на емоциите не ги кара да изчезнат. Това, че не им даваме думи, не означава, че изчезват. Само се изместват в тялото и то започва да изразява онова, на което сме отнели гласа. И това да отнемем думите си не влияе само на нас. Засяга и хората около нас. Тези, които са най-близо (или искат да са най-близо), са най-засегнати.

Една от големите пукнатини е в личен план. От една страна лично за нас като хора, сдържането на емоциите не ги кара да изчезнат. Това, че не им даваме думи, не означава, че изчезват. Само се изместват в тялото и то започва да изразява онова, на което сме отнели гласа.

От друга страна това да отнемем думите си не влияе само на нас. Засяга и хората около нас. Тези, които са най-близо (или искат да са най-близо), са най-засегнати.

Сдържането на емоции в началото на една връзка може да изглежда като нещо привлекателно, защото създава усещане за стабилност. Но в дългосрочен план, същото това нещо се превръща в стена, която не може да бъде пробита и така губим усещането за връзка. За достъп до човека - до това което преживява, до вътрешния му свят.

Този невъзможен достъп до това, което преживява започва да носи все повече напрежение, тревога и самота, защото близостта не е възможна. Автентичността също. И това неусетно се превръща в основна причина за разрушаването на интимните връзки - неосъществената близост.

Има голяма разлика между това да рационализираме, да се самоконтролираме и да умеем да се владеем, да умеем да бъдем в контакт със себе си и с другия. Защото близостта изисква и сигурност, и достъп. Едновременно и регулация, и присъствие.

#емоции #емоционалнарегулация #уязвимост #близост #интимност #отношения #психология #самопознание #РелационнаИнтелигентност

08/08/2026

Може би родителите е нужно да контролират децата си по-малко. И да управляват отношенията около тях много повече.

След случилото се на Младежкия хълм в Пловдив отново говорим за родителския контрол:
- Къде са били родителите?
- Какво са правилк?
- Защо не са забелязали?
- Защо не са направили това или онова?

Разбира се, родителите носят отговорност. Но има нещо, за което говорим много по-малко:

Какви други възрастни има около едно дете?

В юношеството родителският авторитет естествено започва да отслабва. Това е част от порастването. Тийнейджърът започва да се отделя, да търси собствена идентичност и да се ориентира все повече по връстниците и по други значими възрастни.

И точно тогава родителят има една много важна задача: да се погрижи детето му да има добри други авторитети.

Не да се опитва да бъде единственият авторитет. Не да го контролира повече. Не да се оттегля от процеса и тази роля да заемат нашумели инфлуенсъри с неясна етика.

Вместо да гради здрави връзки с учител, на когото вярва. Треньор. Ръководител. Ментор. Семеен приятел. Друг възрастен, който може да каже: "Това не е окей.“

И да, това е процес, който не става от само себе си. Родителите могат да изграждат тези отношения, да ги поддържат и да управляват границите в тях.
Как?
- като отделят време да познават хората, които имат влияние върху детето им.
- като разговарят с тях.
- като търсят как и кога да си сътрудничат.
- като забелязват кога даден възрастен е добър ресурс за детето и кога не е.
- като не прекъсват отношенията с всеки, който има различно мнение от тях, само защото детето им не е доволно.
- най-вече като не се опитват да компенсират липсата на доверие с още контрол.

Защото контролът работи най-добре, когато детето е малко. С порастването той става все по-неефективен. А отношенията стават все по-важни.

Това е смисъла на африканската поговорка : "За да отгледаш едно дете, е нужно цяло село."

А това село не се появява магически. Някой трябва да го изгради. И според мен това е една от най-важните задачи на родителството:

не да държиш детето си постоянно под око, а да създадеш около него достатъчно добри очи, към които то може да се обърне, когато твоите вече не са достатъчни.

Защото в един момент детето ще излезе от дома. И тогава вече въпросът е не дали ще можем да го следим.

А кой ще бъде до него, когато вече не можем?

#родителство #тийнейджъри #РодителскиАвторитет #авторитет #граници #отношения #РелационнаИнтелигентност

07/08/2026

Понякога едно и също умение може да бъде използвано по два напълно различни начина.
Да разбереш човека срещу себе си може да бъде начин да го убедиш, да го спечелиш или да го насочиш в желаната от теб посока.
Но може да бъде и начин да се свържеш с него.

Разликата не е в техниката, а в намерението.
Кога другият се превръща в средство за постигане на цел и кога остава човек, с когото създаваме истинска среща?

Именно там започва релационната и телигентност и етика.
В това кратко видео споделям как един маркетингов пример ме накара да се замисля за тази граница.

А в новата ми статия "Когато интересът не е към теб, а към това, което можеш да дадеш" ще намерите още нюанси: https://relaccelerator.com/kogato-interesat-ne-e-kam-teb-a-kam-tova-koeto-mozhesh-da-dadesh/

#РелационнаИнтелигентност #връзки #отношения #свързване #психология

20/07/2026

Само любов не стига. Нужни са релационни умения - когато моя вътрешен свят среща твоя.
Да работим над себе си не стига - как да поставяме граници (и себе си на първо място), ако това руши връзките ни? Как да пазим връзките, ако това значи да изгубим себе си?
Релационната интелигентност е точно тук - как да останем свързани, но без да губим себе си?

Новата ми статия по темата, където може да прочетете повече за размислите ми потемата е тук:

#РелационнаИнтелигентност

Релационната интелигентност като естествено продължение на личностното развитие През последните години имеме все повече достъп до и опит в личностното развитие. ...

06/06/2026

Срамът се бели като лук: рефлексия от един терапевтичен уъркшоп

Както ви обещах в предишната публикация, ще ви разкажа малко повече за соматичния уъркшоп, на който бях през уикенда.

Темата беше "Изкуството да получаваме“ и още щом я видях ме "грабна", защото дълги години живях с един вътрешен конфликт: исках внимание, грижа и признание, но когато ги получавах, се свивах. Стягах. Беше ми хубаво. Но повече ми беше неудобно.
А после неизменно идваше вътрешният критик по-ярстен от обикновено:
- Как можа да кажеш това?
- Защо не каза онова?
- Пак не можа да се справиш. За нищо не ставаш!
- Трябваше да направиш това и това! Много си зле!.. Безкраен поток от критики, самообвинения и срам. Така пътят на показването и получаването се оказа много по-дълъг отколкото предполагах.
Позволя си малко повече видимост и веднага самокритиката ме връщаше обратно на познатото: да бъда малка. Незабележима. Удобна. На разположение за другите. А отвътре гневна, недоволна и сама.

Признаването на тези чувства беше трудно. Освобождаването им също. Но беше необходимо.

По време на уъркшопа отново срещнах тези части от себе си. Но вече не толкова сурови, както преди. Частта, която вярва, че другите имат очаквания към нея и тя трябва да ги оправдае. Частта, която се страхува, че ще бъде осъдена, ако заеме повече място. Частта, която се свива, за да е удобна:
- Ами ако някой друг има повече право да бъде тук?
- Ами ако преча?
- Ами ако съм твърде много?

Благодарение на годините лична работа, на пространството, което водещата създаде и на подкрепата на групата успях да освободя още един пласт от този срам. Защото срамът не изчезва наведнъж. Той се бели като лук. Пласт по пласт. Със сълзи. С умора. С вътрешни съпротиви.
Но се бели. И всеки свален пласт носи повече вътрешна ширина. Повече наслада. Жизненост. (Себе)Приемане. Любов към себе си.

Виждам този процес всеки ден и при хората, с които работя. Познавам добре болката, сълзите, съпротивите и страха. И може би точно затова вярвам толкова силно, че промяната е възможна.
Всеки път, когато стигна до още един пласт навътре в себе си, ставам още по-уверена, че и хората, които ми се доверяват, могат да стигнат до своите.

Благодаря на Българска Асоциация по Гещалт терапия за организацията.
Благодаря на Agne Diciute за пространството, което създаде за всички нас.
Благодаря на себе си, че си дадох това време и преживяване и обелих още един пласт от своя "лук".
И благодаря на всяка една от участничките.
Защото да получиш подкрепа, любов и приемане, без да си ги заслужавал с усилие и старание, е едно от най-лечебните човешки преживявания.
В такива терапевтични изживявания започваме да виждаме себе си по нов начин. И да си позволяваме да му се насладим.

Темата на преживяването беше как да получаваме. Но както често се случва в живота, в същността си темата се оказа много по-широка.
Тя е за това как се свързваме със себе си. Как се отпускаме в интимността и допускаме другия до себе си. Какво ни помага да бъдем видени и какво ни кара да се скрием. И, разбира се, кои са бариерите по пътя. Срамът е една от тях.
Той не ни пречи само в това да получаваме внимание, грижа или любов. Той ни пречи да обичаме (себе си и другите). Да се отпускаме в близостта. Да показваме уязвимостта си. Да приемаме любовта, която идва към нас.

А каква е връзката между срама, изкуството да получаваме, интимните ни връзки и релационната интелигентност?
За това ще разкажа повече в следващия пост.

01/06/2026

Вчера случайно улових този кадър докато разхождахме кучето ни и искам да го споделя с вас, защото в него виждам нещо, което рядко успяваме да си позволим - истинско блаженство.

Наслада без нуждата да се доказваш. Без да постигаш. Без да контролираш. Без да гониш следващата цел или следващия ангажимент.
Това е онова състояние на присъствие, в което всичко си е на мястото. Светът е красив такъв, какъвто е. А ти си точно там, където имаш нужда да бъдеш.

Понякога си мислим, че щастието е в следващото постижение, в следващата отметната задача или в следващата цел. А то е и в способността да забавим темпото за миг и да получим наслада от красотата, спокойствието, удоволствието от самия момент.

Тази снимка носи точно такова усещане за мен.
И може би не е случайно, че беше прекрасният завършек на един соматичен уъркшоп, в който участвах през уикенда "Изкуството да получаваме“: удоволствие, наслада и блаженство.
Но за него ще ви разкажа повече в следващия пост. 😊

А преди това искам да ви попитам вие кога за последно изпитахте такава наслада?
Кога за последно бяхте толкова присъстващи в себе си, че за миг нищо не трябваше да бъде различно?

24/05/2026

Днес празнуваме буквите!

Но освен тези, които пишем и четем, и онези, с които се докосваме или нараняваме един друг.
Защото езикът не е просто средство за комуникация. Той е начинът, по който се сближаваме . Или се дистанцираме...

Има хора, които никога не са имали право на глас.
Други са се научили да говорят силно, за да бъдат чути. Трети мълчат, защото някога думите им са били посрещани с подигравка, критика или безразличие. Четвърти говорят много, но са самотни, защото не успяват да назоват истините, които живеят в тях.
Един крещи, защото се страхува. Друг се затваря, защото се чувства нападнат. Един търси близост чрез въпроси. Друг чува контрол.

И ако не разбираме какво стои зад думите, започваме да воюваме със самите тях - кой какво казал. Със съдържанието. А те предават смисъл. Значение. Емоция. Нужда.
Релационната интелигентност е именно способността да виждаме това, което се случва между нас - в думите и отвъд. Да разбираме не само какво казва другият, а как го казва, защо го казва и какво преживява, докато го казва.

Има значение дали използваме гласа си, за да се свържем…или за да надделеем. Дали слушаме, за да разберем…или за да се защитим.

На 24 май си струва да си припомним: културата не е само в книгите, а в отношенията между нас.

#24май #културата #в #нас #двойки #психология #РелационнаИнтелигентност

22/05/2026

Като дете бях насърчавана да се справям сама, което само по себе си е нещо чудесно. Но някъде по пътя започнах да вярвам, че стойността ми е в това колко мога да понеса, колко давам и колко добре се справям.

Затрупвах се със задачи, отговорности и очаквания. А когато не знаех нещо, изпитвах срам.
Да имам нужда. Да не мога. Да съм несигурна.
Това за мен беше провал.

А колкото повече се опитвах да се справям, толкова по-далеч стоях от себе си и от другите.
Защото "трябва да мога“ беше станало стена между мен и хората. Носех маската на силната и справящата се, но под нея се чувствах много сама.
И, да, имсше хора около мен, но аз не усещах истинска връзка с тях.

И това ме правеше дълбоко тъжна. Докато в един момент не се изтощих напълно. Затрупана. Отдалечена. Нямаше друг път за мен освен среща със собствените ми слабости. Със самата мен.
С уязвимостта ми. Неспособностите ми. Лимитите ми. Нуждата да бъда обгрижвана. Да получавам, а не само да давам.

Позволих си да се покажа такава, каквато съм. Несигурна. Страхуваща се. Нуждаеща се. И срама ми. Самообвиненията.
Видях се цяла. След болката дори ми хареса. И за първи път започнах да се чувствам истински свързана (със себе си и с другите). Отношенията ми станаха по-плътни. По-истински. По-живи.

За мен това е релационната интелигентност. Не да бъдем съвършени, а да останем свързани, дори когато ни е трудно. Вместо да изолираме част от себе си (силата или слабостта си), да сме честни. Истински. Цялостни.

#РелационнаИнтелигентност #уязвимост #маска #психология #връзки #истина