Клементина Вълканова - психотерапевт и консултант по класическа хомеопатия

  • Home
  • Bulgaria
  • Pleven
  • Клементина Вълканова - психотерапевт и консултант по класическа хомеопатия

Клементина Вълканова - психотерапевт и консултант по класическа хомеопатия Contact information, map and directions, contact form, opening hours, services, ratings, photos, videos and announcements from Клементина Вълканова - психотерапевт и консултант по класическа хомеопатия, Alternative & holistic health service, площад Възраждане 5 офис 6, Pleven.

В своята работа предлагам:
• Индивидуална и групова психотерапия;
• Обучения и консултации по класическа хомеопатия – теория, философия и лична практика;
Моята мисия е да създам пространство за учене и личностен растеж – с грижа към всеки човек.

Прибирам се от ретрита спокойна, усмихната и с едно много хубаво усещане. ✨Три дни с хора, които търсят, знаят, осъзнава...
11/08/2026

Прибирам се от ретрита спокойна, усмихната и с едно много хубаво усещане. ✨

Три дни с хора, които търсят, знаят, осъзнават, анализират, задават въпроси. И най-вече — позволяват си да преживяват. 🤍

И си давам сметка колко много ме радва да видя с какви хора съм заобиколена. Хора, с които можем да се срещнем истински.

И съм благодарна. За това, което правя. За смисъла в него. За хората, до които ме води. За това, че ме зарежда и продължава да ме докосва. 🌿

Три дни, които остават. ✨

Ритрита вече тече и още от първия ден съм много вдъхновена 🤍 От хората тук и от цялата сърцата работа, която всеки влага...
08/08/2026

Ритрита вече тече и още от първия ден съм много вдъхновена 🤍

От хората тук и от цялата сърцата работа, която всеки влага, за да се случи всичко.

А вечерта на верандата беше толкова хубава… всички заедно, хапване, разговори, смях и някакво много приятно усещане за задружност. 🤍

Обичам такива моменти. Да видиш как нещата се случват не само заради един човек, а защото всички дават нещо от себе си.

И тепърва започваме ✨

💭 Преди време си мислех, че пасивната агресия е просто лош навик. Или особен характер.Днес я виждам по съвсем различен н...
29/07/2026

💭 Преди време си мислех, че пасивната агресия е просто лош навик. Или особен характер.

Днес я виждам по съвсем различен начин.

И може би толкова бързо я разпознавам, защото дълго време самата аз живеех в нея. 🤍

Пасивната агресия рядко започва с агресия.

Тя започва с една граница, която не е довършена.

Казваш:
„Не ми е приятно.“
„Това ме наранява.“
„Не искам да се случва така.“

Другият кимва. Или обещава, че ще се промени.

След което… нищо.

И точно тук повечето хора спират.

Мислим си, че сме поставили граница, защото сме казали какво чувстваме.

Но всъщност сме направили само първата стъпка.

Истинската граница започва след думите.

Тя е в това да покажеш какво ще направиш, ако нищо не се промени.

Не като наказание.
Не като контрол.
А като уважение към себе си.

Когато не го направим, болката не изчезва.

Тя остава вътре.

Натрупва се.

И започва да излиза по други начини – със студенина, с мълчание, със сарказъм, с дистанция, с онова „Няма нищо“, зад което всъщност има толкова много… 💔

С времето разбрах, че пасивната агресия не означава, че човек е лош или конфликтен.

Много често означава точно обратното.

Толкова много се страхува да не изгуби връзката, че постепенно изгубва себе си.

А истинската близост не се създава, когато непрекъснато преглъщаме себе си.

Тя се създава, когато можем спокойно да кажем:
„Ето къде свършвам аз. И е важно това да бъде видяно.“

🌿 Именно за тези невидими механизми ще говорим и ще работим заедно по време на ретрита. Защото промяната започва тогава, когато започнем да разбираме не само какво правим, а и защо го правим.

📌 Повече информация ще оставя в първия коментар.

Самотата не е това да си сам. Самотата е да не можеш да бъдеш себе си до някого❗️Повечето хора вярват, че най-големият н...
27/07/2026

Самотата не е това да си сам. Самотата е да не можеш да бъдеш себе си до някого❗️

Повечето хора вярват, че най-големият ни страх е да останем сами.

Аз мисля, че не е това.

Най-дълбокият ни страх е да изгубим връзката. Да останем без усещането, че принадлежим някъде. Защото тази потребност не е каприз. Тя е заложена в нас още от първите дни на живота.

Едно бебе не оцелява само с храна. То има нужда някой да го държи, да му говори, да откликва на плача му, да му дава усещане за сигурност. Затова знаем колко тежки могат да бъдат последиците за деца, които са израснали с добри физически грижи, но без достатъчно емоционална близост и привързаност.

Тялото помни. ❤️

И ако като дете си научил, че за да запазиш връзката, трябва да бъдеш удобен, да не създаваш проблеми, да премълчаваш или да се нагодиш, е много вероятно и днес да правиш същото.

Не защото си слаб.

А защото нервната ти система е научила, че връзката е равна на оцеляване.

И така започваш да губиш себе си почти незабелязано.

Премълчаваш това, което боли.

Съгласяваш се с неща, които не искаш.

Започваш да се питаш какво има нужда другият, преди изобщо да си се запитал от какво имаш нужда ти.

И точно тук е парадоксът.

Толкова много се страхуваме да не останем сами, че понякога се отказваме от единствения човек, с когото със сигурност ще живеем до края на живота си – себе си.

А истинската близост не изисква да се отказваш от себе си.

Тя започва там, където можеш да кажеш:

„Това съм аз.“

„Това чувствам.“

„Това са моите граници.“

И въпреки това връзката да остане. 🌿

Защото ако една връзка съществува само докато премълчаваш, преглъщаш и се отказваш от себе си, това не е близост. Това е адаптация, родена от страх.

✨ Ако усещаш, че този текст говори за теб, оставям в първия коментар покана към предстоящия ни ретрит. Понякога разбирането е само първата крачка. Истинската промяна започва тогава, когато си дадем пространство да се срещнем със себе си – без роли, без маски и без нуждата непрекъснато да заслужаваме любовта и принадлежността.

🌿 Понякога животът ни връща на същото място, но в една съвсем различна роля.Когато започнах обучението си по психотерапи...
26/07/2026

🌿 Понякога животът ни връща на същото място, но в една съвсем различна роля.

Когато започнах обучението си по психотерапия, исках просто да уча, да се развивам и да вървя по пътя, който усещах като свой. Не съм си представяла, че един ден ще бъда поканена да се върна като личен терапевт на бъдещите специализанти.

Тази покана означава много за мен. Защото зад нея стои едно огромно доверие.

Безкрайно съм благодарна на Мадлен Алгафари и на Дора Прангаджийска за поканата и за доверието да съпътствам бъдещите психотерапевти в една важна част от техния професионален път.

🤍 Приемам това доверие с благодарност и с ясното съзнание за отговорността, която носи.

Ще направя всичко възможно да бъда достойна за него.

Тази сутрин си пиех чая и се улових в една мисъл.Колко е странно, че понякога човек е готов да загуби почти всичко, само...
25/07/2026

Тази сутрин си пиех чая и се улових в една мисъл.

Колко е странно, че понякога човек е готов да загуби почти всичко, само и само да не загуби връзката.🤍

И не, това не става изведнъж.

Не се събуждаш една сутрин и решаваш да се откажеш от себе си.

Случва се тихо. Бавно. Почти незабележимо.

Днес премълчаваш нещо.

Утре се съгласяваш с нещо, което всъщност не ти е окей.

После си казваш: „Няма значение.“

После пак.

И още веднъж.

Не защото лъжеш себе си.

А защото постепенно започваш да вярваш, че е по-безопасно да запазиш връзката, отколкото да запазиш себе си.

В психотерапията това е добре познат процес.

Автори като Джон Боулби, Сю Джонсън и Стан Таткин описват по различен начин какво се случва, когато страхът от изоставяне стане много силен.

Тогава психиката спира да се пита:

„Тази връзка добра ли е за мен?“

И започва да пита:

„Как да я запазя?“

Не защото сме слаби.

А защото нервната ни система влиза в режим на оцеляване.

И тогава започваме да наричаме компромис неща, които всъщност не са компромис.

Защото компромисът е, когато двама души се срещнат по средата.

А когато само единият непрекъснато премълчава, преглъща и се отказва от себе си, това вече е нещо друго.

Все едно всеки ден оставяш по едно малко парченце от себе си някъде по пътя. И в един момент се обръщаш назад и разбираш, че почти нищо не е останало.

И най-трудното е, че в началото дори не го усещаш.

И тогава винаги ми идва един въпрос:

Къде си ти в цялата тази история?

Не къде е партньорът.

Не кой е виновен.

А къде си ти?

Защото ако теб те няма, ако твоите чувства, нужди и граници са останали някъде назад, какво всъщност е останало във връзката?

Това е една от темите, по които ще работим по време на психотерапевтичния ретрит „Да бъда, без да се губя“.

Повече информация ще оставя в първия коментар. 👇

Тази сутрин си пиех чая и се улових в една мисъл.Колко е странно, че понякога човек е готов да загуби почти всичко… само...
25/07/2026

Тази сутрин си пиех чая и се улових в една мисъл.

Колко е странно, че понякога човек е готов да загуби почти всичко… само и само да не загуби връзката.🤍

И не, това не става изведнъж.

Не се събуждаш една сутрин и решаваш да се откажеш от себе си.

Случва се много по-тихо.

Много по-бавно.

Почти незабележимо.

Днес премълчаваш нещо.

Утре се съгласяваш с нещо, което всъщност не ти е окей.

После си казваш: “Няма значение.”

После още веднъж.

И още веднъж.

Не защото лъжеш себе си.

А защото постепенно започваш да свикваш, че е по-безопасно да запазиш връзката, отколкото да запазиш себе си.

И тук ми се струва, че психотерапията обяснява много добре какво се случва.

Различни автори – от Джон Боулби, който поставя основите на теорията на привързаността, до Сю Джонсън и Стан Таткин, които работят с партньорските отношения – описват един и същ процес по различен начин.

Когато страхът от изоставяне стане много силен, психиката ни започва да мисли не за това дали тази връзка е добра за нас.

Започва да мисли как да я запази.

И тогава не защото сме слаби.

Не защото нямаме характер.

А защото нервната ни система влиза в режим на оцеляване.

Тя избира онова, което някога ни е помогнало да не останем сами.

И тогава започваме да наричаме компромис неща, които всъщност не са компромис.

Защото компромисът е, когато двама души се срещнат по средата.

А когато само единият непрекъснато премълчава, преглъща и се отказва от себе си, това вече не е компромис.

Все едно всеки ден оставяш по едно малко парченце от себе си някъде по пътя. И в един момент се обръщаш назад и разбираш, че почти нищо не е останало.

И най-страшното е, че в началото дори не го усещаш.

Започваш да не казваш какво не ти харесва.

После спираш да поставяш граници.

После вече не си сигурен какво изобщо искаш.

И в един момент в главата ти остава само една мисъл:

“Какво да направя, за да не си тръгне?”

Отвън това понякога изглежда като любов.

Но отвътре много често е страх.

И тогава винаги ми идва един въпрос.

Къде си ти в цялата тази история?

Не къде е партньорът.

Не кой е виновен.

Не кой какво е направил.

А къде си ти?

Защото ако теб те няма… ако твоите чувства, нужди и граници постепенно са останали някъде назад… какво всъщност е останало във връзката?

Това е една от темите, по които ще работим по време на психотерапевтичния ретрит „Да бъда, без да се губя“.

Не как да задържим една връзка на всяка цена.

А как да останем в нея, без да изгубим себе си.

Повече информация ще оставя в първия коментар. 👇

Замислих се тези дни за едни хора, които отвън изглеждат така, сякаш всичко им е наред.Имат работа. Семейство. Приятели....
24/07/2026

Замислих се тези дни за едни хора, които отвън изглеждат така, сякаш всичко им е наред.

Имат работа. Семейство. Приятели. Умеят да общуват. Ако ги сложиш в компания, ще намерят общ език с всички. Ще помогнат, ако някой има нужда. Ще се съобразят. Няма да създават напрежение.

И това само по себе си не е нещо лошо.

Но си мисля… понякога зад тази лекота има една доста стара история.

История на човек, който много рано е научил, че за да бъде приет, трябва да се постарае още малко.

Не казвам, че това важи за всички. Изобщо не.

Но при някои хора се случва точно така.

Някъде в детството сякаш се е появил един въпрос, който после тихо ги следва през целия живот:

“Какво трябва да направя, за да бъда обичан?”

И без дори да го осъзнават, този въпрос постепенно се променя.

Става:

“Какво трябва да направя, за да не разочаровам?”

“Какво трябва да кажа?”

“Как да реагирам?”

“Как да бъда човекът, който другите ще харесат?”

И най-интересното е, че това често работи.

Хората наистина те харесват.

Разчитат на теб.

Търсят те.

Казват ти колко си добър човек.

Само че някак между всичко това понякога остава без отговор един друг въпрос.

“А аз как съм?”

Не “Какво трябва да направя?”

Не “Какво очакват от мен?”

А просто…

“Как съм аз?”

И ако дълго време не си си задавал този въпрос, в един момент може да се появи едно странно усещане.

Всичко уж е наред.

И въпреки това нещо липсва.

Не защото животът ти е празен.

А защото може би толкова дълго си се опитвал да не изгубиш другите, че неусетно си започнал да губиш връзката със себе си.

Може и да греша, но понякога си мисля, че точно тук започва истинската работа.

Не да станем още по-добри.

Не да прочетем още една книга.

Не да научим още една техника.

А да се учим да усещаме къде свършват очакванията на другите и къде започваме ние.

Да разпознаваме кога казваме “да”, въпреки че вътре в нас всичко крещи “не”.

Да можем да поставяме граници не защото искаме да отблъснем хората, а защото искаме да останем свързани със себе си.

Мисля си, че точно за това ще си говорим и на ретрита „Да бъда, без да се губя“.

Не за това как да станем други хора.

А как малко по малко да си върнем онези части от себе си, които някога сме оставили настрана, само за да бъдем приети.

И някак си вярвам, че когато човек започне да живее повече от себе си, а не само през очакванията на другите, онова усещане, че „нещо липсва“, започва да отстъпва.

Не изведнъж.

Но достатъчно, за да си поемеш дълбоко въздух и да кажеш:

„Ето, това съм аз.“

Част 3: Когато казваш „да“, а всъщност искаш да кажеш „не“Ето още един пример.Разбрал си се да излезеш с приятели.Но веч...
23/07/2026

Част 3: Когато казваш „да“, а всъщност искаш да кажеш „не“

Ето още един пример.
Разбрал си се да излезеш с приятели.
Но вечерта идва и усещаш, че просто искаш да останеш вкъщи.
Изморен си.
Нямаш сили.
На човек с добри граници пак може да му стане неудобно.
Но ще се обади.
Ще каже:
„Извинявай, днес наистина нямам сили.“
И ще остане вкъщи.
Не защото не държи на приятелите си.
А защото знае, че едно истинско приятелство няма да свърши заради една пропусната среща.
Човекът без добри граници обаче много често ще си каже:
„Обещал съм.“
„Ще се обидят.“
„После няма да ме търсят.“
И ще отиде.
Не защото му се ходи.
А защото го е страх.
И тук всъщност не става дума за срещата с приятелите.
Става дума за нещо много по-дълбоко.
Когато като деца многократно сме получавали посланието, че нашите усещания нямат значение, като възрастни започваме да вярваме, че ако не направим това, което другите очакват от нас, ще бъдем отхвърлени.
И тогава започваме да казваме „да“.
Не защото това е нашето „да“.
А защото се страхуваме от последствията на нашето „не“.
И може би точно тук започват истинските граници.
Не когато се научим да казваме „не“.
А когато започнем да вярваме, че това, което чувстваме, също има значение.
Това е една от темите, по които ще работим и на психотерапевтичния ретрит „Да бъда, без да се губя“.
Не за да се научим просто да казваме „не“.
А за да разберем защо толкова често ни е било трудно да го кажем.
Повече информация ще оставя в първия коментар. 👇

Част 2: Как липсата на граници изглежда в ежедневието ни?Вчера писах за това как започват да се изграждат границите.Днес...
22/07/2026

Част 2: Как липсата на граници изглежда в ежедневието ни?
Вчера писах за това как започват да се изграждат границите.
Днес ми се иска да видим как изглеждат, когато вече сме възрастни.
Защото много хора си мислят, че липсата на граници се вижда само във взаимоотношенията.
Аз не мисля.
Тя се вижда още преди това.
Представете си, че утре имате важен доклад.
Човекът, който няма добри граници, много често няма просто да си каже:
„Имам доклад за правене.“
Той някак ще стане този доклад.
Ще си мисли, че ако не се справи перфектно, значи не е достатъчно добър.
Работата вече не е просто работа.
Тя започва да определя неговата стойност.
А човек, който има добри граници, пак ще положи усилия.
Пак ще иска да се справи добре.
Но ако нещо не се получи, няма да реши, че това определя кой е той като човек.
И още един пример.
Казали сте си, че ще тренирате.
Идва вечерта.
Били сте на работа цял ден.
Изморени сте.
Нямате сили.
Човекът без добри граници почти няма да се запита как се чувства.
В главата му звучи само:
„Трябва.“
И ще отиде.
Не защото му се тренира.
А защото не може да понесе усещането, че не е изпълнил това, което трябва.
Някой ще каже: „Това е дисциплина.“
Аз не съм сигурна.
Защото дисциплината не означава да не чуваш себе си.
Понякога означава да се чуеш.
Да си кажеш: „Днес нямам сили.“
Да направиш по-лека тренировка.
Или изобщо да не отидеш.
Не защото се отказваш.
А защото знаеш, че една пропусната тренировка не определя стойността ти.
Утре ще продължа с още един пример. Според мен именно той най-ясно показва как липсата на граници започва да влияе на взаимоотношенията ни.
А ако тази тема те докосва, ще се радвам да се срещнем и на психотерапевтичния ретрит „Да бъда, без да се губя“.
Повече информация ще оставя в първия коментар. 👇

Address

площад Възраждане 5 офис 6
Pleven

Opening Hours

Monday 09:00 - 18:00
Tuesday 09:00 - 18:00
Wednesday 09:00 - 18:00
Thursday 09:00 - 18:00
Friday 09:00 - 18:00

Telephone

+359887940494

Website

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Клементина Вълканова - психотерапевт и консултант по класическа хомеопатия posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Contact The Practice

Send a message to Клементина Вълканова - психотерапевт и консултант по класическа хомеопатия:

Shortcuts

Share