24/07/2026
Замислих се тези дни за едни хора, които отвън изглеждат така, сякаш всичко им е наред.
Имат работа. Семейство. Приятели. Умеят да общуват. Ако ги сложиш в компания, ще намерят общ език с всички. Ще помогнат, ако някой има нужда. Ще се съобразят. Няма да създават напрежение.
И това само по себе си не е нещо лошо.
Но си мисля… понякога зад тази лекота има една доста стара история.
История на човек, който много рано е научил, че за да бъде приет, трябва да се постарае още малко.
Не казвам, че това важи за всички. Изобщо не.
Но при някои хора се случва точно така.
Някъде в детството сякаш се е появил един въпрос, който после тихо ги следва през целия живот:
“Какво трябва да направя, за да бъда обичан?”
И без дори да го осъзнават, този въпрос постепенно се променя.
Става:
“Какво трябва да направя, за да не разочаровам?”
“Какво трябва да кажа?”
“Как да реагирам?”
“Как да бъда човекът, който другите ще харесат?”
И най-интересното е, че това често работи.
Хората наистина те харесват.
Разчитат на теб.
Търсят те.
Казват ти колко си добър човек.
Само че някак между всичко това понякога остава без отговор един друг въпрос.
“А аз как съм?”
Не “Какво трябва да направя?”
Не “Какво очакват от мен?”
А просто…
“Как съм аз?”
И ако дълго време не си си задавал този въпрос, в един момент може да се появи едно странно усещане.
Всичко уж е наред.
И въпреки това нещо липсва.
Не защото животът ти е празен.
А защото може би толкова дълго си се опитвал да не изгубиш другите, че неусетно си започнал да губиш връзката със себе си.
Може и да греша, но понякога си мисля, че точно тук започва истинската работа.
Не да станем още по-добри.
Не да прочетем още една книга.
Не да научим още една техника.
А да се учим да усещаме къде свършват очакванията на другите и къде започваме ние.
Да разпознаваме кога казваме “да”, въпреки че вътре в нас всичко крещи “не”.
Да можем да поставяме граници не защото искаме да отблъснем хората, а защото искаме да останем свързани със себе си.
Мисля си, че точно за това ще си говорим и на ретрита „Да бъда, без да се губя“.
Не за това как да станем други хора.
А как малко по малко да си върнем онези части от себе си, които някога сме оставили настрана, само за да бъдем приети.
И някак си вярвам, че когато човек започне да живее повече от себе си, а не само през очакванията на другите, онова усещане, че „нещо липсва“, започва да отстъпва.
Не изведнъж.
Но достатъчно, за да си поемеш дълбоко въздух и да кажеш:
„Ето, това съм аз.“
