https://www.facebook.com/925355957321346/

Даровете на моя род - Родова терапия с Галя Маслинкова, Студио "ЯСНИНА" Улица Габрово 1 (онлайн/на място), Sliven (2026)

26/08/2026

Хората, за които не се говори в рода

Черните овце в рода

Всеки род има хора и истории, с които се гордеем и за които се разказва често.

Има и такива, които се споменават между другото.

А има и хора, чиито имена е било забранено да се споменават и които постепенно изчезват от семейните разговори.

Това може да бъде член на семейството и рода, който е бил отхвърлен, прокуден, прокълнат, изгонен, отлъчен и впоследствие забравен.

Човек, който заради свои действия или избор е предизвикал срам и позор, уронил е престижа или доброто име на семейството и е бил изключен от него. Това може да е свързано с неприемливо за времето поведение, конфликт с член на семейството, избор, който не съвпада с волята на рода, избор на партньор, начин на живот, публичен скандал или постъпка, възприемана като нарушение на установените морални норми.

Много често такъв човек приема образа на „черната овца“.

Това е човекът, чието поведение родът не подкрепя и преживява като заплаха за своята чест, престиж или добро име.

Той или тя вече не е просто различният.

За него или нея се казва:

„Не е от нашите.“

„За него или нея , не се говори.“

„Това име повече няма да се споменава.“

Тези думи често се предават от най-възрастните към следващите поколения.

А какво се случва с човека, за когото е забранено да се говори?

През призмата на родовата терапия родът като жива структура няма празно място.

Когато някой е изключен от семейната история, следващите поколения започнат да разказват именно тази история

В рода може да се роди дете със сходни физически белези, поведение или житейски избори, чрез които да разказва за изключения член от рода. Може да влезе и нов член в семейството със същото име, който по свой начин да напомни за него.

През призмата на родовата терапия това може да се разглежда като стремеж на рода да върне видимостта на онова, което е било изключено, за да може травмата да бъде видяна, осъзната и излекувана.

Защото най важната задача на всеки род е животът да продължава и да се раждат здрави деца.

А когато една история е останала непризната, тя може да продължи да се разказва, докато някой не я види.

Не за да оправдае случилото се.

Не за да одобри избора на предшественика.

А за да признае:

„Ти си част от нас.“

И може би именно тогава човекът, който е бил превърнат в „черната овца“, престава да бъде забранената тема и отново получава своето място в историята на рода.

21/08/2026

Бебето с увита пъпна връв

Какво може да стои зад начина, по който едно бебе идва на този свят?

Пъпната връв е първата физическа връзка между майката и бебето, чрез която по време на бременността то получава кислород и хранителни вещества.

Понякога тя се увива около врата, тялото или крайник на бебето. Това обикновено е свързано с движенията на плода и особеностите на пъпната връв и само по себе си не определя бъдещия живот на детето.

Но през призмата на родовата терапия и психобиологията можем да се запитаме:
Какво може да ни разкаже начинът, по който едно бебе идва на този свят?

Когато връзката се превръща в примка

В символния прочит увиването може да насочи към теми като задържане, страх от загуба, липса на въздух и трудност с отделянето.

В някои психобиологични интерпретации се търсят загубени бременности, починали деца, тежки съдби, свързани със самоубийство или обесване, както и изключени членове на рода.

Първото отделяне

Раждането е първото голямо отделяне – връзката с майката се променя, а започва самостоятелният живот на бебето.

Затова и начинът на раждане може да бъде повод да се погледнат в рода историите за раждане, загуба, раздяла и трудност с отделянето.

Когато е трудно да пуснеш

Възможна тема е и силната връзка между майка или баба и дете – когато любовта се превръща в задържане, а грижата в контрол.

Тогава въпросът е:

„Мога ли да се отделя, без да престана да принадлежа?“

Какво стои зад видимото?

Увитата пъпна връв не е диагноза за родова история, а може да бъде повод за въпроси: има ли загуба, изключен човек, страх от раздяла или прекалено силна привързаност?

Може би най-важният въпрос е:

„Каква история е била жива в този род по времето, когато това бебе е дошло на света?“

Понякога видимото е само началото на разговора – към принадлежността, връзката и свободата да живеем своя собствен живот.

16/08/2026

Когато човек пие, за да избяга от себе си

Алкохолът през призмата на родовата терапия и психобиологията

Алкохолът има много лица. За едни той е част от празника и общуването. За други постепенно се превръща в средство за справяне с напрежението, болката и вътрешната празнота.

През призмата на родовата терапия, семейната динамика и наблюденията ми в практиката се срещат случаи, в които зад употребата на алкохол стои много повече от желанието за самия алкохол.

Съвременната медицина разглежда зависимостта към алкохола като сложно състояние, в което участват биологични, психологически и средови фактори. Детската травма, хроничният стрес и неблагоприятните преживявания в детството са сред факторите, които могат да повишат риска. Алкохолът от своя страна променя функционирането на мозъка и с времето може да затрудни контрола върху употребата му.

Когато зад алкохола стои обезценяването

В случаите с мъже, които съм наблюдавала, често се появява тема, свързана с обезценяване – интелектуално, лично или социално.

Срещат се истории на деца, които са били подигравани заради недъг или особеност на свой родител. Детето е било поставено в ситуация да се срамува от семейството си и от самото себе си.

При други има преживяно публично опозоряване – усещане, че достойнството му е било отнето пред очите на други хора.

Понякога зад това стои и дълбоко самообезценяване:

„Не съм достатъчно добър.“
„Не ме виждат.“
„Не съм важен.“
„Нямам стойност.“

В тези случаи алкохолът може да се превърне в начин временно да се заглуши това вътрешно преживяване.

От напрежението към илюзията за спокойствие

Една от нишките, които наблюдавам, е:

напрежение → алкохол → временно облекчение → бягство от реалността.

Човекът не търси непременно самия алкохол. Той търси състоянието, което алкохолът му създава.

За известно време напрежението намалява. Мислите се отдалечават. Болката се притъпява. Реалността става по-малко значима.

И човекът влиза в един свят на илюзии, в който за момент може да се почувства спокоен, значим, свободен или приет.

Точно тук се появява опасността – това, което първоначално е било средство за облекчение, постепенно може да се превърне в необходимост.

Когато липсва усещането, че си видян

В някои от случаите, които съм наблюдавала, има силно преживяване на недолюбване от страна на бащата.

Особено при мъжете ми прави впечатление темата:

„Виж ме.“
„Признай ме.“
„Кажи ми, че съм достатъчно добър.“

Затова в моята практика връзката с бащата се появява като важна посока за изследване при част от мъжете, които злоупотребяват с алкохол.

Това не означава, че всеки мъж с проблемна употреба на алкохол има проблем с баща си. Означава, че когато тази тема присъства, тя заслужава да бъде чута.

Алкохолът и преживяното насилие

Друга повтаряща се тема е преживяното физическо или психологическо насилие.

Дете, което расте в среда на страх, раздор, унижение или агресия, може да изгради дълбоко усещане за несигурност. Когато няма къде да отиде и няма как да промени ситуацията, то остава с преживяването, че светът не е безопасно място.

По-късно алкохолът може да се превърне в начин за временно изключване от това вътрешно напрежение.

Тук наблюдението от практиката се среща и със съвременните научни данни: травмата и продължителният стрес са свързани с по-висок риск от проблемна употреба на алкохол.

Какво казва психобиологията?

В някои направления на психобиологията употребата на алкохол се разглежда през преживявания, свързани с раздора, принадлежността, обезценяването и отношенията с родителските фигури.

Символично се разглеждат и съставките на алкохола – вода и огън. В този модел водата се свързва с майката, а огънят – с бащата. Затова при разглеждане на проблемната употреба на алкохол се търсят преживявания и в двете посоки – отношенията с майката и отношенията с бащата.

Това е символен и интерпретативен прочит, а не установен медицински механизъм.

Манипулацията като още една нишка

По метода на Мастър Милена МААТ следя и друга нишка. При мъже, злоупотребяващи с алкохол, се наблюдава силна връзка с манипулираща майка или манипулираща партньорка.

Когато човек се чувства постоянно контролиран, притискан или лишен от право на собствен избор, алкохолът може да се превърне в неговото бягство от това преживяване.

За известно време той не трябва да се съобразява, да доказва или да отговаря на чужди очаквания.

Той просто излиза от реалността.

Какво всъщност търси човекът?

Може би в много от тези случаи въпросът не е:

„Защо пие?“

А:

„От какво има нужда да се освободи, когато пие?“

От срама?
От усещането, че не е достатъчно добър?
От болката, че не е бил обичан?
От необходимостта постоянно да доказва стойността си?
От страха?
От гнева?
От усещането, че никой не го вижда?

Алкохолът може временно да заглуши тези преживявания, но не може да разреши причината за тях.

И когато действието му премине, човекът отново остава там, откъдето е искал да избяга.

Затова в родовата терапия търсенето може да започне не от чашата, а от човека зад нея.

От неговата история.

От отношенията му с майката и бащата.

От преживяното унижение.

От неизказаната болка.

И от онова място в него, което все още чака някой да каже:

„Виждам те. Ти имаш стойност. Не е нужно повече да бягаш от себе си.“

10/08/2026

Детето, което остава при родителите си

През призмата на родовата терапия и семейната динамика могат да бъдат открити интересни модели, чиито корени понякога се намират далеч назад във времето.

В някои райони и общности в България, както и в отделни европейски държави, е съществувала практика едно от децата – в много случаи най-малкото – да остане в родния дом с една основна задача: да се грижи за своите родители в старостта им.

Личният му живот неизменно оставал на заден план. Животът и потребностите на останалите били с предимство. То не получавало образование, докато братята и сестрите му били изучени. Според тогавашните разбирания това не било необходимо – неговото място било при родителите. То нямало право да създаде собствено семейство, нито да напусне родния дом. Единственото му предназначение било да остане при родителите си и да полага физическите грижи за тях до края на живота им.

Докато братята и сестрите му поемали по своя житейски път и получавали своя дял от наследството, то оставало до родителите си, носейки тази отговорност.

В много семейства моделът бил сходен. На по-големите деца се давали земя, дом или друго имущество, а за най-малкото често не оставало какво да получи. Неговият „дял“ било задължението да остане при родителите си и да се грижи за тях до последния им ден.

Когато изпълнело своята задача и родителите му си отидели от този свят, то често вече било във възраст, в която трудно можело да създаде свое семейство. Ако не му била оставена къщата или средства за самостоятелен живот, нерядко единственият му път бил да постъпи в манастир и там да прекара остатъка от живота си.

През погледа на родовата терапия подобна съдба може да бъде разгледана и като нарушаване на някои от основните семейни закони. Когато подобен модел е преживян със силна болка, лишение или саможертва, е възможно неговият емоционален отпечатък да остане жив в родовата памет и да се проявява в следващите поколения.

В практиката си съм наблюдавала наследници на хора, които са носили именно такава роля. Историческите обстоятелства вече са различни, но понякога родовата лоялност продължава да действа по нов начин. Тя се проявява като силно чувство за отговорност към всички останали – към родители, братя, сестри, по-малки и по-възрастни членове на семейството. Грижата за другите естествено заема първо място, а собствените потребности остават последни.

В няколко подобни случая забелязах още една обща особеност. Младите хора вече бяха във възраст за създаване на семейство, но не изпитваха вътрешен стремеж към партньорство или деца. Подсъзнателно тяхната задача сякаш беше да бъдат опора за всички около себе си. Не защото някой им го е казал, а защото този родов модел продължава да намира израз в живота на следващите поколения.

Разбира се, това не означава, че всеки човек, който не създава семейство, носи подобна родова динамика. Но когато през няколко поколения се повтарят саможертвата, чувството за дълг, поставянето на другите пред себе си и липсата на желание за собствен живот, това е покана да се вгледаме по-дълбоко в историята на рода.

Понякога най-голямата вярност към рода не е да повторим съдбата на своите предци, а с уважение да се поклоним пред тяхната съдба.

Може би най-големият дар, който можем да дадем на своя род, не е да повторим моделите на миналото, а да прекъснем онези, които вече не служат на живота, и с благодарност да продължим напред – създавайки свое семейство, живеейки своя живот и предавайки на следващите поколения не тежестта на саможертвата, а свободата да бъдат себе си.

03/08/2026

Потокът на здравето

Връзката ни с бащата и бащиния род

В практиката си все по-често срещам хора, които казват:

„Не разговарям с татко.“

„Мен ме отгледа мама.“

„Той не присъстваше в живота ми.“

Зад тези думи често стоят болка, разочарование, гняв или чувство за изоставеност.

Тези чувства са човешки и имат своето място.

През призмата на родовата терапия и семейната динамика потокът на здравето приоритетно се свързва с връзката ни с бащата и с бащиния род.

Това не означава, че всички заболявания имат родова причина. Здравето зависи от множество фактори – наследственост, начин на живот, среда и медицински състояния.

Но родовата терапия ни кани да погледнем и в друга посока.

Какво се случва със здравето ни и с живота, когато сме прекъснали връзката с човека, чрез когото го получаваме ?

Много често обвиняваме баща си за това, което не сме получили.

За липсата на подкрепа.

За липсата на прегръдка.

За липсата на внимание.

Но рядко си задаваме един друг въпрос:

Дали той самият е получил подкрепата, прегръдката и обичта, които сме очаквали от него?

Възможно ли е да сме искали от него нещо, което и той никога не е получил?

Този въпрос не оправдава неговите избори.

Но ни дава възможност да ги погледнем с повече разбиране.

Да приемеш баща си не означава да одобриш живота му или решенията, които е взел.

Означава да признаеш, че чрез него животът е достигнал до теб.

Според родовата терапия именно признаването на това място може да възстанови вътрешната връзка с бащиния род.

Миналото не може да бъде променено.

Но може да се промени начинът, по който живеем с него.

Понякога най-важната крачка не е да намерим виновния.

А да намерим разбирането.

Да видим човека зад бащата.

Да признаем неговото място.

И да си позволим да продължим напред с повече лекота.

Понякога е достатъчно нещо да бъде видяно, назовано и признато.

30/07/2026

БАБА ИЛИ ДЯДО В РОЛЯТА НА РОДИТЕЛ

Този текст е разгледан през призмата на родовата терапия и семейната динамика. Той не е оценка към никого, а израз на уважение към хората, които животът е поставил пред тежки изпитания.

Има баби и дядовци, които никога не са мечтали да станат родители за втори път.

Но съдбата ги е изправила пред тази роля.

Майката или бащата вече не са между живите.

Тежко заболяване, инцидент или друга непреодолима причина оставя детето без родителската грижа.

Тогава те, отварят сърцето и дома си.

Отново будуват нощем.

Утешават.

Възпитават.

Пазят.

Дават сигурност и обич.

Това е огромна любов.

И огромна отговорност.

Но дори тогава бабата остава баба и дядото, дядо.

Те не успяват да заменят майката или бащата.

Колкото и всеотдайно да се грижат за своето внуче, в сърцето на детето винаги има място за неговите родители.

Затова, през призмата на родовата терапия, е важно детето да познава своята история.

Да знае кои са неговите родители.

Да знае защо отсъстват.

Да говори за тях с уважение и любов.

Защото никой не може да заеме тяхното място.

Те могат да бъдат сигурен пристан със спокойствие, закрила и усещане за дом.

Но най-големият подарък, който може да направят на своето внуче, е да съхранят мястото на неговите родители.

Когато пази паметта за тях жива и напомня на детето откъде идва, тя не просто го отглежда.

Тя пази неговата родова принадлежност.

През призмата на родовата терапия любовта има своя естествен ред.

Тя намира своя път от по-големите към по-малките под формата на любов, грижа, закрила, възпитание и осигуряване на условия за живот.

А от децата и внуците към родителите и прародителите любовта се връща под формата на уважение, признателност и почит.

Когато този ред бъде запазен, всяко поколение остава на своето място и дава най-доброто, на което е способно.

Животът невинаги ни дава възможност да избираме ролите си.

Но любовта не променя реда.

Тя го пази.

Защото всяко поколение има своето място.

А когато това място бъде уважено, детето расте с повече вътрешна опора, независимо колко тежка е била съдбата на неговото семейство.

23/07/2026

Какво разказват болките в коленете?

Този текст е разгледан през призмата на родовата терапия и психобиологията . Той не замества медицинската диагноза или лечение, а предлага още един възможен поглед към връзката между тялото, преживяванията и родовата памет.

Коленете са ставите, чрез които човек се движи напред.

Те ни носят през целия живот. Помагат ни да вървим, да се изправяме след всяко падане и да продължаваме по своя път.

Не е случайно, че в различни духовни традиции коленете се свързват със смирението, уважението и способността да се преклоним пред живота.

През призмата на родовата терапия и психобиологията болките в коленете понякога насочват вниманието към преживявания, свързани с гняв, обезценяване, публично унижение и силно чувство за несправедливост.

Тези конфликти могат да изглеждат различни, но често носят едно общо послание:

Някой е бил принуден да се подчини.

Да бъде поставен на колене пред нечия власт.

Да приеме чужда воля.

Да замълчи, за да оцелее той или неговите близки.

Замисляли ли сте се колко често коленете присъстват в най-силните човешки преживявания?

Казваме:

„Подкосяват ми се краката.“

Когато страхът е толкова силен, че тялото отказва да ни държи.

Казваме:

„Паднах на колене.“

Но човек коленичи по различни причини.

За да отдаде почит.

За да се помоли.

За да поиска прошка.

За да предложи брак.

Или защото е бил принуден.

Когато мъжът коленичи, за да поиска ръката на любимата жена, това не е израз на слабост. Това е доброволен жест на уважение, доверие и отдаденост.

Коленете могат да бъдат символ както на любовта, така и на подчинението.

Именно затова тяхната символика е толкова дълбока.

През призмата на родовата терапия понякога се открива и още един пласт.

Коленете могат символично да разказват за отношенията ни с родителите и предците.

За трудността да приемем тяхната съдба.

За отказа да признаем тяхното място.

За тежестта да носим повече, отколкото ни принадлежи.

В практиката си съм срещала хора, които дълги години живеят с убеждението, че трябва да бъдат силни за всички.

Да не се огъват.

Да издържат.

Да не показват слабост.

И тогава тялото тихо започва да казва:

„Време е да спреш.“

„Време е да свалиш тежестта.“

Разбира се, това не означава, че всяка болка в коленете има емоционален или родов произход.

Но когато медицинската причина вече е изяснена, понякога си струва да си зададем няколко въпроса:

Пред кого отказвам да се преклоня?

Коя тежест нося вместо някой друг?

Кой в моя род е бил принуден да коленичи, за да оцелее?

Какво се опитват да ми разкажат моите колене?

Защото тялото често не говори с думи.

То говори чрез усещания.

А понякога именно болката ни кани да видим онова, което дълго сме отказвали да погледнем.

Коленете не само ни държат изправени. Те помнят и всеки миг, в който човек е бил принуден да се подчини.

17/07/2026

ГОДИШНИНИТЕ В РОДА – КОГАТО ВРЕМЕТО ПАЗИ ПАМЕТ

Случвало ли ви се е да забележите, че в едно семейство важни събития се случват на сходна възраст или в един и същи период от годината?

Една жена остава сама на 42 години.

След години и дъщеря ѝ преживява тежка раздяла почти на същата възраст.

В един род децата се раждат през определени години.

В друг няколко поколения избират партньори с почти еднаква възрастова разлика.

Някъде големите житейски обрати настъпват всяка пролет.

Другаде загубите сякаш винаги идват през есента.

През призмата на родовата терапия тези съвпадения могат да се разглеждат като част от т.нар. годишнинен синдром – наблюдение, при което определени възрасти, дати или периоди придобиват особено значение в историята на едно семейство.

Важно е да направим едно разграничение.

В различните поколения родовите събития почти никога не се повтарят по идентичен начин.

Един човек губи съпруга си.

Друг преживява развод.

Трети остава сам, без никога да създаде семейство.

Историите са различни.

Крайният резултат обаче може да носи една и съща тема – самота, загуба, изоставяне или прекъсната връзка.

В родовата терапия се разглежда възможността потомците да не повтарят самата травма, а нейното ехо.

Да разказват не за самото събитие, а за последствията, които то е оставило в живота на рода.

Именно затова една тежка загуба може да намери различен израз във всяко следващо поколение.

Формата се променя.

Темата остава.

Докато не бъде видяна, осмислена и поставена на своето място.

Това не означава, че съдбата е предварително написана.

Напротив.

Разпознаването на един модел не е присъда.

То е възможност.

Когато човек види историята зад повтарящите се събития, вече има свободата да направи различен избор.

Може би затова не е най-важно да запомним датите.

По-важно е да разберем какво разказват те за живота на нашите предци.

12/07/2026

Когато бабата изземе мястото на родителите

Този текст е разгледан през призмата на родовата терапия и семейната динамика. Той не е обвинение към бабите, а покана да се замислим как всяко поколение има своето място в семейството.

Бабата е безценна за едно дете.

Тя носи спокойствие, традиции и житейска мъдрост.

Нейната роля е да подпомага родителите, а не да ги заменя.

В българската традиция именно бабите са тези, които въвеждат децата в паметта на рода. Те ги водят за първи път на църква, разказват им за прадядовците и прабабите, водят ги на гробището, за да знаят откъде идват и на кой род принадлежат.
Да им разкажат за невидимия свят.

Това е тяхната тиха и незаменима мисия.

Понякога обаче, водена от желание да помогне, бабата започва да взема решения вместо майката и бащата.

Поправя ги.

Обезсилва думите им.

Възпитава вместо тях.

Най-често това не се случва от липса на любов.

Напротив.

Случва се от тревога, загриженост и желанието детето да получи най-доброто.

Но когато ролите се разменят, детето започва да се обърква кого да следва.

А родителите постепенно губят своя авторитет.

Когато пред детето често се подценява майката – че не може, не знае или не се справя – то може да израсне с неуважение към нея. По-късно това отношение може да се пренесе и към други важни жени в живота му.

Когато не се зачита волята на бащата, а той постоянно е представян като слаб, неспособен или без значение, детето може да остане без усещането за стабилността, защитата и сигурността, които носи бащината фигура.

Това не означава, че така се развива всяко семейство.

Но през призмата на родовата терапия подобни модели се срещат и могат да окажат влияние върху отношенията между поколенията.

Децата имат нужда от баба.

Но още повече имат нужда майката да остане майка, а бащата – баща.

Защото любовта има своя естествен ред.

Най-голямата помощ, която една баба може да даде на своето внуче, не е да замести неговите родители, а да им помогне да останат уважавани на своето място.

Тогава детето получава най-ценния подарък – да расте в семейство, в което любовта и уважението вървят ръка за ръка, а всяко поколение заема своето достойно място.

Даровете на моя род - Родова терапия с Галя Маслинкова

26/08/2026

21/08/2026

16/08/2026

10/08/2026

03/08/2026

30/07/2026

23/07/2026

17/07/2026

12/07/2026

Address

Website

Alerts

Shortcuts

Share

Category

Listing takedown request