13/09/2026
“Ние жените, особено ние, сме объркали значението на думата сила. Представяме си я като способност да издържаш. Да понасяш повече. Да преглъщаш повече. Да се връщаш отново и отново там, откъдето вече си си тръгвал многократно. Да даваш шансове, да вярваш до последно, да работиш повече, да тренираш повече, да вдигаш още малко тежести. Да обясняваш по-добре, да обичаш по-търпеливо, да чакаш по-дълго. Да гладиш по-усърдно гънките на тъгата си и прането. Сякаш животът е състезание по издръжливост, а победител е онзи, който последен рухне.
Не знам кога сме решили, че това е сила.
Може би истинската сила е нещо много по-тихо. Нещо, което няма общо с битките. Състояние на Духа, което прилича повече на вътрешна стая. На място, където никой не влиза без покана. Винаги съм вярвала, че на всяка жена й трабват тайни места, където да държи сърцето си, а душата да танцува както си пожелае. Защото Душата е странно същество. Тя не се храни само с това, което получава. Храни се, когато създава.
Хората често говорят за изкуството като за лукс. Като за нещо допълнително. Като за красиво хоби, с което се занимаваш, когато си подредил истински важните неща. За мен то винаги е било форма на самосъхранение. Неизменно и незаменимо.
Когато човек чете, пише, рисува, слуша музика или просто се взира в нещо красиво достатъчно дълго, той не бяга от живота. Напротив. Връща се при него. Връща се при онази своя част, която ежедневието непрекъснато се опитва да изтрие.
С годините започвам да подозирам, че нещата, които ни спасяват, рядко са грандиозни. Не са големите решения, не са драматичните обрати и не са победите, които човек си представя в два часа през нощта. Спасението идва по-тихо. В книга, която попада в ръцете ти точно навреме. В разговор. В картина. В аромат. В един следобед, през който се чувстваш щастлив и пълноценен без да знаеш защо. В способността да останеш насаме със себе си и това да не ти се струва самотно.
Пожелавам ни точно това. Да открием онова място в себе си, което не принадлежи на никого. Да не го разменяме срещу одобрение, срещу спокойствие, срещу обещания или срещу надеждата, че ако дадем още малко от себе си, нещо извън нас ще се промени.
Нека винаги остава една стая, в която си само ти. С книгите, с мислите, с тишината, с красотата, с морето... Защото понякога най-смелото нещо, което една жена може да направи, е да се прибере обратно при себе си.”
Вдъхновението в този текст е със съкращения от Yana Borissova / Яна Борисова, моята лична Муза за жена.
—————————
Великолепие от 50 женски стихии се завихри в Sense Hotel Sofia днес в събитието “Силата да си жена”, част от проекта “Жената като муза” на Stanimira Yanakieva.
Толкова ценно е да се събираме, да си даваме - една на друга и на себе си; да си припомним колко сме мащабни. Да е женски празник.
Привилегия е да споделим с вас!
Благодаря на Stanimira Yanakieva за предоставеното пространство. И на Angelova, Zaykova Alexandra Hristozova, Nina Sotirova, Tereza Voskanyan и д-р Irina Sharkova, които създадоха цвят, опит, смисъл и радост в споделянето си с публиката. Благодарим!
