26/08/2026
Абсолютно!
Пролетта проведох разговори със 109 човека, които искаха да променят живота си. Тук споделям какво научих за човешката психика в тези разговори.
Главното ми осъзнаване е, че много хора имат желание, но не са готови да се променят.
Казват едно, но правят друго.
Рефлектирайки назад, виждам това и в себе си.
Години наред съм говорил как ще започна да променям част от живота ми, но, когато възможността за трансформация идва, аз правя стъпка назад.
Много от хората, с които говорих искат по-добри отношения с родителите си, партньора и децата, искат да променят живота си към по-добро, но не са готови да работят дълго време със себе си по тези теми.
Хората сме еволюирали да искаме бързи резултати, без усилия.
Даваме пари, за да:
- може някой да свърши нещо, вместо ние да го направим
- купим вече създаден продукт
На това е базирана всяка професия, всеки бизнес и цялата световна икономика.
Въпросът е, че личната работа - тази, която е нужно да свършим със себе си - не можи никой да я свърши вместо нас.
Да, има професионалисти, които през сесии, групи или програми могат да ни подкрепят в процеса, но те не могат да подобрят отношенията ни с родителите вместо нас.
Това е наша отговорност.
Да, те могат да ни помогнат да преминем през процес няколко пъти по-бързо, отколкото, ако се пробваме сами, но ние сме тези, които решават дали ще случат промяната.
Въпросът е, че често не искаме да свършим нужната работа.
Не искаме да седим няколко месеца в темите ни и да дълбаем в нас, защото там има болка. Има неприятни чувства. Има тъмнина.
Колкото и да искаме промяна, ние бягаме от нея, защото тя е неудобна.
Точно с тази съпротива се сблъсках в срещите пролетта.
Много хора споделяха колко големи теми имат в живота си и колко много искат промяна, но, когато беше нужно да вземат ясно решение дали да работят с тези теми или не, много от тях казваха "ще помисля".
И така останаха. Да "мислят".
Това беше огромен урок за мен.
Разбрах, че казваме "ще помисля", когато не искаме или не сме готови да вземем решение.
Върнах се назад във времето, когато аз съм бил от другата страна на този разговор. Когато аз е трябвало да взимам решение дали да направя следващата стъпка в живота ми или не.
Спомням си много подобен разговор преди около 5 години.
Имах интерес да се включа в онлайн програма, която щеше да ми помогне с определено развитие на кариерата ми.
Вярвах на хората, които я провеждаха и знаех, че ще ми помогнат.
Но приключих разговора с думите: "ще си помисля".
И така останах. Да мисля 5 години.
Нищо не измислих. Сам се разубедих.
Казах си, че не е моментът за мен и така и не върнах отговор на хората дали ще се включа или не.
Сега виждам, че тогава е бил точният момент да се включа, но ме е било страх.
Рационализирах този страх като си казвах: "нямам пари, време, а и сега не е моментът".
Това, че не съм имал всичките пари за програмата можеше да се поправи (можех да поискам от близки и вероятно щях да получа). А и програмата щеше сама да се изплати (щях да изкарам много повече пари от нея от тези, които щях да платя).
Можех също да се справя със съпротивата "нямам време". Щях просто да приоритизирам програмата пред други, не толкова важни неща.
Но не можех да се справя с моята несигурност, защото не признавах пред себе си, че я имам.
Изключително много съжалявам, че не се включих в тази програма тогава.
За тези 5 години можех да съм на различно ниво, ако тогава бях по-смел. Но изпуснах възможността, защото трябваше да "помисля".
След няколко години се записах на друга подобна програма, която беше няколко пъти по-скъпа и не толкова стойностна за мен като тази, която пропуснах.
Това ми беше за урок.
Казваме "ще си помисля", когато не искаме да вземем решение, не когато реално има нещо да мислим.
Никой от нас не сяда в креслото да гледа стената и 3 часа да обмисля какво да направи.
Това, което се случва е, че:
1. не взимаме ясно решение, когато е нужно
2. излизаме от ситуацията с "ще си помисля"
3. животът ни захваща отново
4. телефонът ни звъни
5. ежедневните задачи ни разсейват
6. забравяме да "мислим"
Така неусетно всичко е по старо му. Нищо не се променя, защото в невзимането на решение ние сме взели решение. И това решение е да оставим страха, несигурността и инерцията да ни водят.
Когато не взимаме ясно решение за нещо, което е от изключителна важност в живота ни, оставяме една врата отворена. Това заключва личната ни енергия.
Минава време. Усещаме, че проблемът ни още е там и осъзнаваме, че последните години не сме направили нищо, за да го решим.
Когато казваме "ще си помисля", имаме предвид "не съм готов в момента".
Ако човек е наистина готов да направи стъпката, той няма какво да обмисля. Ще намери ресурсите, времето и желанието да случи това, което иска.
Въпросът е, че много често цената да се променим е по-висока от цената да останем същите. Не говоря за финансовата цена, а за цената, която плащаме, когато излизаме от зоната ни на комфорт.
Говоря за неудобството, което чувстваме, когато пускаме старата ни идентичност и минаваме през калта на неотработените ни теми, за да намерим по-плодородна земя.
В повечето случаи няма нужда да "обмисляме" едно решение, а имаме нужда от повече информация. Ако имаме достатъчно информация, можем да вземем решението.
И когато го вземем, да сме изцяло в него, не само да сме "топнали" единия крак.
В момента наблюдавам в света "епидемия" от нерешителност:
- Хората влизат във връзка, но не са сигурни дали да се ангажират с партньора.
- Избират работа, която вършат през пръсти, защото не са сигурни, че е тяхната.
- Започват да учат нещо, в което не се впускат изцяло.
- Идват на група по констелации и присъстват половинчато.
- "Мислят" много повече, отколкото да действат.
Това, което осъзнах за себе си в този процес е, че, когато взимам решение, е нужно да бъда по-категоричен.
Когато е нужно да взема важно решение, вместо да казвам "ще си помисля", вече търся повече информация. Тя ми помага да дам категоричен отговор.
В края на всеки от тези 109 разговора, душата ми ликуваше от щастие, когато някой беше категоричен в решението си. За мен нямаше значение дали ми казва "да, записвам се в програмата ти" или "не се записвам".
Важното за мен беше да ми каже ясно "да" или "не".
Чуех ли "ще си помисля", започвах да усещам безсилие, защото знаех какво следва. Няколко дни, в които човека си седи сам със своите въпроси и тревоги. И вместо да ме пита директно, неговите несигурности, страхове и комфорт му отговаряха.
Не малко от тези хора не взимаха информирано решение, а такова базирано на най-малкото съпротивление: да продължи по старо му.
Имаше и друга тенденция: нежеланието да се нарани другия човек.
Ние не искаме да обидим хората като им откажем и затова често ги оставяме в неяснота. Не сме честни и директни с тях, а заобикаляме истината.
Опитваме се да се измъкнем от неудобството на "не" или "не сега".
Постоянно оставяме отворени вратички и после се чудим защо нямаме енергия. Ами, защото тя е изтекла през всички "да" или "ще си помисля", които сме казали.
Проблемът е, че тези отворени вратички не служат в дългосрочен план нито на нас, нито на другите хора.
Ако сме по-ясни и категорични в казването на "НЕ", нашето "ДА" увеличава стойността си.
В случая на разговорите за програмата ми се успокоявах, когато чувах "няма да се запиша, защото тази програма не е за мен". Това, което не стигаше добре до мен беше, когато някой ме оставяше в неведение.
И разбира се, имаше хора, които трябваше да преценят своите опции, да видят дали могат финансово да си го позволят, да обсъдят с партньора и т.н.
Въпреки, че забелязах, че това също е измъкване в повечето случаи.
Това се нарича "Лук на вината".
Този лук има три пласта:
- обстоятелствата
- другите хора
- аз
Тези три пласта показват кое обстоятелство или кой човек обвиняваме.
Ако обвиняваме обстоятелствата, казваме:
- "не мога, защото нямам пари"
- "нямам време"
- "работата не ми го позволява"
Ако е към другите хора, казваме:
- "трябва да го обсъдя с партньора ми, защото той няма да е ок"
- "не мога заради децата"
- "шефът ми няма да е доволен"
- "не мога заради родителите ми"
Ако е към Аз-а, избягваме категорично решение, казвайки:
- "ще си помисля"
- "не съм сигурен"
- "трябва ми време"
Там накъдето насочваме пръста на обвинението е там, където даваме нашата сила.
Ако парите или времето ти са виновни, че не можеш да направиш стъпка към промяната, значи в тях е твоята сила. Ти си безсилен пред липсата ти на пари или време.
Ако партньорът ти е виновен, значи той решава какво да се случва в живота ти. Ти си безсилна.
Ако пък е нужно да "си помислиш", значи избягваш категорично решение и твоята несигурност е отговорна. Отново, ти си дала силата си на нещо друго.
Това са трите пласта, които използваме, за да избягаме от категорични решения и да останем "чисти" пред себе си.
В това има скритата мисъл: "Ако нещо друго или някой друг е виновен за неспособността ми да се променя, значи аз продължавам да съм добър човек."
Най-лесно е да обвиним другите. Така не е нужно да се променим или да правим, каквото и да е.
"Държавата, политиците, родителите, шефа, партньора и децата ми са виновни, че аз имам тези теми."
Дори и това да е истина, прекрасно!
И сега какво?
От кой зависи нашата промяна? От другите? Или от нас?
Когато насочим пръста към нас, тогава нещата се променят. Ние ги променяме. И го правим през първата и най-важната стъпка: поемането на отговорност.
Ако не поемем отговорност за нашите решения, нищо няма да се промени.
Няма никакво значение дали става дума за участието в програма, за избора на партньор или за начина, по който говорим на нашите родители.
Ние носим отговорността за мястото, на което сме в живота ни.
Ако продължаваме да обвиняваме другите или продължаваме да казваме "ще си помисля", след 10 години ще сме същите. Ще имаме същите проблеми и модели.
И ако това ни устройва, супер! Може би мястото, на което сме е добро за нас.
Или може би това място е по-удобно от алтернативата.
Семейни Констелации с Емил Стратев
