09/09/2026
Когато дойде при мен човек с непоносима болка, първото нещо, което виждам, е заявка за нейното отстраняване.
Но дълбоката истина, която е разкрита още от Фройд се състои в това, че психиката се стреми не към удоволствие, а към освобождаване от напрежението, и което е по-важно, към повторение.
Аз често казвам, че страданието не е враг, то е нещо близко и познато.
И зад всичко това почти винаги стои едно - човекът не знае как да бъде до друг, без да разрушава себе си.
Вижда се изключително сложна, изграждана с години психологическа конструкция, която, колкото и парадоксално да е, служи за оцеляване.
В детството психиката няма избор. Ако родителите са били студени, жестоки или непредвидими, детето не може да си тръгне от тях. За да оцелее психически, то прави единственото, което може: вгражда тази болка в структурата на личността си.
То започва да възприема страданието като условие за съществуване. „Ако страдам - значи съществувам. Ако страданието изчезне и аз ще изчезна заедно с него.“
Затова, когато животът предложи на такива хора спокойствие и безопасност, те изпитват не облекчение, а ужас. Тишината за тях звучи по-силно от вик, защото в тишината ги няма обичайните ориентири „кой съм аз и къде е моето място“.
Много хора прекъсват терапията си и се саботират.
За мазохизма: как „болката“ се превръща в „език на любов”
Мазохизма е опит да се „опитоми“ болката като се направи предсказуема и управляема.
Аз не мисля мазохистът е този, който обича болката, а че това е човек, който е загубил вяра във възможността да получи любов и признание по друг начин, освен чрез страдание.
Ако в ранния детски опит единственият момент на докосване от майката е бил, когато детето е било болно, или ако родителят е обръщал внимание само когато на детето му е било „много зле“, психиката фиксира формулата: „Интензивност на страданието = Интензивност на контакта“.
Пораствайки, такъв човек подсъзнателно провокира ситуации, в които го отхвърлят, унижават или където той трябва да „умре“ (морално или физически), за да получи най-накрая грижа.
За невъзможността да се понасят близки отношения: страх от поглъщане и страх от изоставяне
Представете си, че в детството не сте се научили да имате собствена „кожа“ за психиката. Вместо надежден контейнер ( родител) вие сте получили:
• Или нахлуване (когато влизат в душата ви без да чукат, критикуват, контролират);
• Или празнота (когато са ви оставяли сами с непоносими чувства).
В зряла възраст близките отношения се превръщат за такава психика в смъртоносна заплаха:
• Ако пусна другия твърде близо, той или ще унищожи волята ми (ще се повтори нахлуването), или внезапно ще изчезне (ще се повтори травмата от изоставянето).
• За да избегне това, психиката използва „защита“: тя сама разрушава отношенията първа. „Ще си тръгна сам/а преди да ме изхвърлят“ или „Ще направя така, че да ме намразят, защото омразата е поне някаква връзка, която е предсказуема, за разлика от любовта“.
Това е върхът на айсберга. Хората, които не понасят близост, често с години въртят един и същ кръг: „Искам близост - сближавам се - задушавам се - разрушавам връзката - страдам - искам близост“.
По този начин се получава омагьосан кръг:
1. Човек иска близост
2. Но ранният му опит го е научил, че близост = страдание (идентификация с агресора или ранна фрустрация).
3. Той влиза във връзка, подсъзнателно избирайки партньор, който ще бъде жесток с него или емоционално недостъпен (повторение на травмата).
4. Когато партньорът причинява болка, психиката получава „облекчение“: „Аха, светът е предсказуем, знам как да търпя това.“ Настъпва временно успокоение (парадоксално удовлетворение от мазохизма).
5. Щом партньорът започне да се държи добре и да обича безусловно, настъпва паника. „Добре“ е неизследвана територия, където старите карти (страданието) не работят. За да върне контрола, човек провокира скандал или раздяла.
Ако просто премахнем мазохистичната защита, ще пуснем в света човек „без кожа“, който ще се разбие при първата фрустрация.
Нужно е страданието да се преведе от категорията на влечението в категорията на опита.
Тоест учим психиката на човек на нов език, нов опит. Помагаме му да види, че болката е престанала да бъде единственото доказателство за това, че той съществува.
Невъзможността да се понасят близки отношения не се лекува с това да караме човека да „търпи“ партньора.
Тя се лекува с бавно, старателно изграждане на безопасна близост в кабинета а там, където терапевта издържа и неговата ненавист , и неговия страх, гняв , без да изчезва и без да напада в отговор.
Само чрез нов опит може да се появи осъзнато, трудно, но свободно желание за живот.
Това е дълъг път. Но моят опит показва: дори ако човек 30, 40 години е живял в познатата болка, в неговата психика съществува онази искра, онази жажда за живот, която ще го отведе към търсенето на изход. Въпросът е само дали той ще бъде достатъчно любопитен към себе си, за да извърви този път.
#себепознание #отношения #връзки #вътрешнодете #трансформация #психоанализ
