02/09/2026
Преди всичко - какво всъщност е травма?
Психологическата травма не е всяко неприятно преживяване, раздяла, конфликт, отказ или разочарование.
Думата "травма" се използва толкова свободно, че започва да губи смисъла си.
Травматично е преживяване, което надхвърля възможността на човека в конкретния момент да се справи с него и се преживява като сериозна заплаха за живота, тялото, психичната цялост, сигурността или контрола.
Такива преживявания могат да бъдат физическо насилие, с**суално насилие и изнасилване, инцест, домашно насилие, трафик на хора, отвличане, война, тежка катастрофа, природно бедствие, внезапна или насилствена загуба на близък, тежко медицинско събитие, свидетелстване на насилие, продължително психологическо насилие, системно унижение, заплахи, контрол, изолация, обезценяване, живот в постоянен страх, както и системно малтретиране или пренебрегване в детството.
При продължителната травма няма една конкретна случка. За жалост, има случаи, когато човек живее години в среда, в която е унижаван, заплашван, контролиран, обезценяван, принуждаван постоянно да се приспособява, за да бъде в безопасност.
Когато преживелите травма разказват за случилото се, те често биват поставяни под съмнение именно заради начина, по който го разказват.
Абсолютно нормално е да не помнят всичко. Може спомените им да са фрагментарни, разбъркани, да има разминавания в отделни подробности.
Уви, хората, които ги слушат - адвокати, журналисти, лекари, психолози, близки - очакват ясна, последователна история с начало, среда и край.
Травматичната памет не работи така.
По време на силно травматично преживяване амигдалата, която участва в обработването на страха и заплахата, става силно активна. Хипокампусът, свързан със съхраняването и контекстуализирането на спомените, се намира под силен стрес.
Травматичният спомен рядко остава във формата на подреден за литературен конкурс разказ.
Той бива фрагментиран и съхранен на части - образ, миризма, звук, телесно усещане, емоция, отделна сцена.
Години по-късно нещо в настоящето може да активира този спомен и човек да реагира така, сякаш опасността отново е там.
Тялото реагира преди разумът да успее да каже: "Това се случваше преди, сега съм в безопасност."
Това е и причината поведението по време на травматично събитие да не изглежда така, както околните очакват.
Освен "бий се" и "бягай", човек може да замръзне, да не може да говори, да се движи и да не успее да се противопостави.
Може също така - да се подчини, да успокоява извършителя, да изпълнява това, което му се казва, да се държи привидно спокойно, след това да си тръгне и да продължи деня си.
Не всеки човек, преживял нечовешко събитие, е способен да разкаже веднага.
Някои се връщат отново на същото място, други дори се усъмняват в собственото си преживяване.
Нехуманно е тези реакции да се използват срещу жертвите и те да биват заливани с неадекватни въпроси и убеждения на защитаващи се "умове" от типа:
"Щом не си избягала, защо си останала?"; "Щом не си крещяла, значи не си се страхувала или (още по-перверзно, отразяващо питащия) значи ти е харесвало"; "Щом си се върнала, явно не е било толкова страшно."; "Щом не пресъздаваш нещата еднакво всеки път, значи лъжеш."
Човешката нервна система не пита как според околните "трябва" да изглежда една жертва, в онзи момент тя единствено опитва да оцелее.
Когато човек вече има предишен опит с травматични събития, нова заплаха може да активира и по-стари преживявания. Настоящето и миналото могат да се преплетат още по-силно в паметта, телесните реакции и емоциите.
При разказване на случилото се човек може да бъде изключително емоционален или да говори напълно спокойно, сякаш разказва история за някой друг.
Липсата на видима емоция не означава липса на травма. Силната емоция също не прави разказа недостоверен.
Затова подходът към преживелия травма не следва да започва с въпроса:
"Защо не направи друго?", а с искрено съчувствие - "Какво се е случило с теб?"
И още нещо е важно.
Травмата не изчезва, защото сте решили да не говорите за нея и да си кажете - "Минало е, няма смисъл да се връщам там, аз съм силен човек, на мен не ми е повлияло."
Фактът, че човек функционира, работи, отглежда деца, създава връзки и продължава живота си, не означава, че преживяното не е оставило следа.
Непреработената травма може да остане в начина, по който човек реагира на близост, конфликт, отхвърляне, критика, загуба, с**с, власт, контрол и опасност. Или да се проявява като свръхбдителност, силна тревожност, избягване, дисоциация, проблеми със съня, телесни реакции, избухвания, трудност да се доверяваш, необходимост постоянно да контролираш средата, трудност да поставяш граници или автоматично подчиняване пред по-силен човек.
Работата с травмата при добре подготвен специалист не бива и да е едно безкрайно връщане, ретравмиране, ровене в миналото.
Отправната точка е преживяното да престане да нахлува в настоящето като заплаха.
В кабинета човек постепенно успява да свърже отделните фрагменти на преживяното, да различава "тогава" от "сега", да разпознава автоматичните реакции на нервната си система, да възстановява усещането си за избор и контрол и да изгради по-сигурни начини да бъде във връзка със себе си и с другите.
Травматичното събитие, цял етап на оцеляване от нечий живот - не се променят, обезценяват, не се минимизират като исторически факти.
Цели се промяна на мястото, което този факт заема в живота на човека, за да може постепенно случилото се да престане да управлява настоящето му.
Polina Vasileva
Психологически кът Полет
