ЦКОДУХЗ-София

19/08/2026

ЕКРАННИТЕ ДЕЦА
Как екраните влияят върху развитието на речта, вниманието и общуването?
Логопедична практика

Какво означава „екранно дете“?
• Дете, което прекарва голяма част от свободното си време пред:

• телевизор
• телефон
• таблет
• компютър
• Продължителното използване на екрани може да забави езиковото, социалното и емоционалното развитие!

Вредите от екранизацията
❌ Забавено развитие на речта
❌ Намалена концентрация
❌ По-беден речник
❌ Липса на желание за общуване
❌ Повече раздразнителност
❌ Нарушен сън
❌ Намалена двигателна активност
Продължителното време пред екрана
може да доведе до:
• 🗣️ Закъсняло проговаряне – детето чува думи, но рядко участва активно в разговор и не упражнява собствената си реч.
• 📚 Беден речник – липсата на ежедневни разговори ограничава усвояването на нови думи и понятия.
• 💬 Трудности при изграждането на изречения – речта остава кратка, с опростени изрази и по-слабо развита граматика.
• 👂 Нарушено слухово внимание – детето се затруднява да слуша, да следва инструкции и да разбира по-дълги изказвания.
• 😊 По-слаби комуникативни умения – ограничен зрителен контакт, по-малко желание за разговор и трудности при общуване с връстници и възрастни.
• 🔤 По-чести нарушения в звукопроизношението – липсата на достатъчно речева практика може да затрудни правилното усвояване на звуковете.

Възрастови проблеми
• 0–2 години
• липса на първи думи
• слаб зрителен контакт
• по-малко общуване с родителите
• 2–3 години
• закъсняло проговаряне
• ограничен речник
• липса на изречения
• 3–5 години
• неправилно звукопроизношение
• трудности при общуване
• проблеми с вниманието
• 6+ години
• затруднения при четене и писане
• намалена концентрация
• затруднено изразяване
Говорни проблеми вследствие на прекомерното използване на екрани
• Късно проговаряне;
• Беден активен речник;
• Неразбираема реч;
• Трудности при съставяне на изречения;
• Недобро разбиране на инструкции;
• Затруднена комуникация с връстници.

Какво да правим?
• ✔ Повече разговори лице в лице;
• ✔ Четене на книжки всеки ден;
• ✔ Игри с родители;
• ✔ Песни, приказки и ролеви игри;
• ✔ Време навън и движение.

Най-важният стимул за развитието на речта е живото общуване!
Детето се учи да говори,
когато някой говори с него.
Подарете време, внимание и разговор – това е най-добрата
Ограничаване на екранното време
📱 До 2 години – без екрани!
📱 2–5 години – до 15-30 минути дневно!
📱 След 6 години – с ясни правила и родителски контрол!

Важно

• Самите екрани не причиняват директно говорни нарушения, но когато заменят игрите, разговорите, четенето и общуването с възрастните, рискът от забавяне в езиковото и речевото развитие значително се увеличава.
• Най-силният стимул за развитието на детската реч е общуването – разговорите, съвместната игра, четенето на книги и ежедневният контакт с близките.

23/07/2026

Граници и правила при малките деца: основа за сигурност и развитие
Границите и правилата при малките деца често се възприемат като нещо, което „трябва“ да се прави, но рядко се замисляме какво реално означават те за самото дете. В ежедневието те лесно се превръщат в поредица от забрани – „не пипай“, „не прави това“, „спри веднага“ – и в такива моменти изглежда, че ролята на възрастния е просто да контролира. Ако погледнем по-дълбоко обаче, ще видим, че границите не са форма на контрол, а форма на грижа. Малкото дете живее в свят, който все още не разбира напълно. То няма изграден самоконтрол, не може да предвиди последствията от действията си и не разполага с вътрешни правила, които да го водят. В този смисъл границите идват отвън, от възрастния, който временно „заема“ тази функция. Когато един родител или учител поставя ясни и последователни правила, той всъщност структурира средата по начин, който прави света по-предвидим и по-сигурен за детето. Именно тази предвидимост създава усещане за спокойствие – не защото детето винаги е съгласно, а защото знае какво да очаква.
Често родителите се объркват от поведението на децата, когато те нарушават вече установени правила. Появява се усещането, че детето „знае, но не иска да се съобрази“, че го прави „напук“ или нарочно провокира. В действителност това, което наблюдаваме, е процес на проверка. Детето изследва границата – нейната стабилност, последователност и реакцията на възрастния. То не просто нарушава правило, а като че ли пита: „Ще остане ли тази граница същата и сега? Мога ли да разчитам на нея?“ Колкото по-предвидим е отговорът, толкова по-бързо детето започва да го приема като част от своя вътрешен ред.
Трудността за възрастния идва от това, че поставянето на граници често се свързва с усещане за строгост или вина. Много родители се страхуват, че ако бъдат по-категорични, ще наранят детето или ще отслабят връзката с него. Парадоксално е, че именно липсата на граници създава повече напрежение – детето започва да разширява поведението си все повече, сякаш търси къде е пределът, а възрастният се оказва в позиция да реагира все по-емоционално и непоследователно. Съществен момент е и начинът, по който се поставя границата. Тя не изисква повишаване на тон или дълги обяснения. Малките деца не се нуждаят от сложни аргументи, а от кратки, ясни и спокойни послания. Когато възрастният остане стабилен, дори в момент на съпротива, границата запазва своята функция. В противен случай тя лесно се превръща в спор, в който вече не става дума за правило, а за това кой ще „надделее“.
В практиката често се вижда, че най-големият проблем не е липсата на правила, а тяхната непоследователност. Когато едно поведение е допустимо в един момент, а в следващия – не, детето няма как да изгради устойчиво разбиране. Това не означава, че възрастният не може да проявява гъвкавост, а че основните рамки трябва да останат стабилни. Именно в тази стабилност детето постепенно започва да развива вътрешен контрол, който с времето замества външния.
Границите не изключват близостта – те я подкрепят. Когато детето се ядоса или разстрои в отговор на ограничение, това не е знак, че връзката е нарушена, а че то преживява нещо трудно. В този момент ролята на възрастния не е да премахне границата, а да остане до детето, докато то преминава през тази емоция. Така се създава едно важно вътрешно преживяване: „Може да ми е трудно, но не съм сам.“
Границите и правилата не са еднократно решение, а процес. И както всеки процес, той не е идеален – има моменти на съмнение, на умора, на колебание. Но когато посоката е към повече яснота, повече последователност и по-малко емоционално реагиране, детето постепенно намира онова, от което има най-голяма нужда – сигурност.

01/06/2026

09/04/2026

ЦКОДУХЗ- София ви желае Светли Великденски празници! Бъдете здрави!

07/04/2026

20/03/2026

ЧЕСТИТА ПЪРВА ПРОЛЕТ! БЪДЕТЕ ЗДРАВИ И ВИНАГИ С ПРОЛЕТНО НАСТРОЕНИЕ! ДА ПОСРЕЩНЕМ ПРОЛЕТТА С НАДЕЖДА, ТОПЛИНА И НОВИ МЕЧТИ!

26/01/2026

Детската психодрама – когато играта лекува

В забързания ни свят, в който денят е изпълнен с графици, задачи и очаквания, и се опитваме по всевъзможни начини да подкрепяме и адаптираме децата си към него, понякога забравяме нещо просто, но изключително важно – а именно важността на играта. За детето играта не е просто развлечение. Тя е език, преживяване и път за свързване – с другите, със себе си, със света.
Детската психодрама използва силата на играта, за да помогне на децата да изразят своите емоции, да преработят трудностите, с които се сблъскват, и да изградят вътрешна устойчивост. Тя е създадена от Якоб Леви Морено – психиатър, който вярва, че най-дълбокото изцеление не се случва в тишината на анализа, а в действието, в преживяването, в спонтанността на играта и в човешката свързаност.
Когато прилагаме психодрама с деца, ние влизаме в техния свят, където „наужким“ става реалност, а това, което е било твърде болезнено за изговаряне, може да бъде разиграно и трансформирано. Там, където думите не стигат – играта говори.
В основата на метода стоят четири ключови потребности, от които всяко дете се нуждае, за да поддържа добро психично здраве и пълноценно развитие:
1. Привързаност – нуждата от сигурна връзка
Още от първите месеци на живота детето се нуждае от сигурна връзка с близък възрастен. Това не се случва само чрез думи, а чрез присъствие, реакция, допир и съпричастност. Когато детето иска да сме „две кончета във фермата“, и ние откликнем, то усеща: „Ти си тук за мен.“ Така се изгражда емоционалната сигурност - основата на доверието.
2. Себеефективност – нуждата да вярва, че може
Децата често искат да спасят света, да победят чудовища или да построят замък. Тези импулси не са „само игра“ – те са нуждата на детето да усеща, че има влияние, че може да се справи. Позволете му да опита – дори когато си обува чорапите наобратно или разлива супата си за обяд, в опит да се нахрани само. В играта го насърчавайте да бъде герой – защото това е начинът му да изгради увереност.
3. Самооценка – нуждата да бъде виждано и прието такова, каквото е
Около третата година детето започва да оформя самочувствието си. Когато го валидираме – дори и в измислена ситуация: „О, колко добре нареди този магазин!“, „Еха, как се грижиш за кученцето си!“ – ние помагаме на детето да се види през оценяващи очи. Критиката и сравненията бавно рушат тази увереност, а признанието и игровото огледало я изграждат.
4. Радост – нуждата от удоволствие
Децата имат нужда не само от структура и подкрепа, но и от чиста, неподправена радост. Чрез играта те могат да преживеят трудни ситуации по нов начин – без болка, без заплаха. Да са отново в ролята на силни, справящи се, радващи се. Това е ключово за емоционалното възстановяване.
Психодрамата помага при:
Тревожност – защото страхът може да се пресъздаде като дракон, който детето опитомява;
Агресия – защото гневът може да бъде „изигран“, вместо задържан или наказван;
Травма – защото преживяното може да бъде споделено чрез кукли, герои или вълшебни истории;
Затруднения в социалното развитие – защото играта учи на емпатия, слушане, сътрудничество и саморегулация.
А какво могат да направят родителите?
Играта не е само за „в кабинета“. Тя започва у дома. Дори 10 минути игра на пода – преди вечеря, след работа, без телефони – могат да се окажат по-силни от хиляди думи. Защото в този миг казвате: „Виждам те. Тук съм с теб. Важен си ми.“ Ако детето ви иска да е рицар, станете му дракон. Ако иска да лекува плюшено мече, бъдете болен пациент. Ако иска да построи къща с възглавници, слезте на земята и му помогнете. В тази игра, дори без да подозирате, вие отговаряте на най-дълбоките му нужди: за сигурност, признание, контрол и радост. Наблюдавайте го – ще видите как изиграва деня си, тревогите си, дори мечтите си. Играта ще ви покаже това, което детето още не може да изкаже с думи. Психодрамата не е просто терапия – тя е път към вътрешния свят на детето, в който то може да бъде видяно, чуто и подкрепено.
В свят, който изисква от децата да растат бързо, нека ние бъдем тези, които им позволяват да си бъдат... деца.

04/11/2025

Мултисензорна стимулация за работа в интерактивна среда

Сензомоторната интеграция е неврологичен процес на получаване, организация и интерпретация на информацията постъпваща чрез рецепторите на отделните сетивни системи и използвана за целенасочена дейност.

В ЦКОДУХЗ София - Мултисензорната стая е пространство, което е специално проектирано да осигури завладяващо сетивно изживяване на деца с различни потребности. Тя е подходяща за деца с хиперактивност, с дефицит на вниманието, сензорни нарушения, езиково-говорни нарушения, поведенчески проблеми, ДЦП, както и за здрави деца.
За деца с дълбока умствена изостаналост, епилепсия и инфекциозни заболявания е противопоказано организирането на обучения в мултисензорна стая.
В мултисензорната стая се работи за:
– разширяване на интереса на детето към околния свят;
– развиване на умения и за нормализиране на психичното състояние;
– стимулация на всички сетива ;
– доразвиване на когнитивните процеси на мислене, памет, внимание и концентрация, научаване на причина и следствие;
– провокиране интересите на детето;
– подобряване на фините умения и по- добра координация на движенията ;
– постигане на пространствена ориентация- знание за собственото му тяло;
Тази среда изпълва живота на детето с положителни емоции, което от своя страна подобрява неговото самочувствие и психоемоционално състояние.