01/07/2026
Има един въпрос, който напоследък все по-често си задавам след срещите си с деца в кабинета.
"Къде изчезна детската усмивка?"
Не говоря за моментите, в които детето е тъжно, ядосано или разочаровано. Всички емоции са естествени и важни.
Говоря за онези деца, при които усмивката е станала рядък гост.
Деца, които са напрегнати, сериозни, предпазливи и сякаш носят мисловен товар, който не би трябвало да принадлежи на тяхната възраст.
В моето усещане има почти знак за равенство между „дете“ и „игривост“. Не защото децата трябва непрекъснато да се смеят, подскачат и забавляват, а защото детството е времето на играта, любопитството, спонтанността и усещането за безопасност.
Когато едно дете дълго време изглежда уморено, тревожно или прекалено зряло, си струва да се запитаме:
„Какво преживява?“
Понякога причината е продължителен стрес.
Понякога – постоянни конфликти у дома.
Понякога – прекалено високи очаквания.
Понякога – липса на истинско време за игра.
Понякога – тревожност, която детето носи вместо възрастните.
А понякога детето просто е започнало да вярва, че трябва да бъде „добро“, „удобно“ и „силно“ през цялото време.
Усмивката не е просто изражение на лицето.
Тя е знак, че детето се чувства достатъчно спокойно, за да бъде себе си.
Когато едно дете дълго време изглежда уморено, тревожно или прекалено зряло, си струва да се запитаме:
„Какво преживява?“
Понякога най-важната задача на възрастните не е да научат детето на още нещо.
А да му върнат усещането, че може да бъде просто дете.
Защото детството не е състезание по постижения.
То е време, в което се изгражда доверието към света, към хората и към самия себе си.
И когато детската усмивка започне да се връща, много често това е първият знак, че детето отново се чувства в безопасност.
Д-р Таня Илиева, дпс - детски клиничен и училищен психолог
Снимка: Интернет
