11/09/2026
Между това, което мислим, че казваме, и това, което другият разбира, понякога има две-три неизказани изречения.
Изхождам от ситуации, които наблюдавам в последно време. В училището на дъщеря ми търсим зала и една жена ни упътва „Нагоре и вляво“, оказва се, че това „нагоре“ е два
етажа и малко лутане, докато го разберем. Вероятно за нея всичко е било съвсем ясно.Тя е знаела къде е залата и как се стига до нея. В главата ѝ маршрутът е бил цял.
Друга ситуация наблюдавах скоро в едно реалити предаване - игра в двойка като единият играч със завързани очи и трябва да мине по труден терен, а другият напътства с думи. Навигаторът „Давай, давай и сега завърти/обърни се наляво/дясно“. След колко крачки, колко да завърти, има ли препятствие и т.н.... Навигаторът повишаваше
тон и се палеше, сякаш другият е виновен, че не разбира и не действа бързо. Спечелиха, въпреки неясните указания.
И си мисля колко често си спестяваме думи и насоки, а и по същия начин интерпретираме информацията – по интуиция и предположение. Казваме половината от нещата, защото за нас другата половина е очевидна.
Понякога очакваме другият да се ориентира по контекста, тона, погледа, предишния ни опит, интуицията си... И когато не успее, се ядосваме: „Как може да не ме разбира?!“
А задаваме ли си въпроса: „Какво точно му казах?“
Ние често забравяме, че човекът отсреща няма достъп до целия ни вътрешен мисловен процес. Той не знае какво сме си представили. Не знае какво сме имали предвид. Не знае кое за нас е очевидно. Не знае какво сме премълчали, защото сме решили, че то се подразбира.
И така между това, което сме казали, и това, което другият е чул, се появява едно малко пространство – две-три неизказани изречения и точно там започват много от недоразуменията: в партньорските отношения, между родители и деца, между приятели, в екипа на работа.
За да можем да бъдем чути правилно, то е важно да боравим точно и ясно с думите и да излагаме мислите си докрай.
Има разлика между:
„Остави ме сам/а.“
и
„Имам нужда от един час сам/а, защото
съм претоварена. После ще ми се иска да
си говорим.“
Между двете изречения има голяма разлика.
Има информация.
Има посока.
Има възможност другият да не гадае.
Доброто общуване не означава да обясняваме всичко до последния детайл, освен ако не даваме насоки на някого.
Означава да не караме другия да върви със завързани очи и да очакваме да отгатне накъде и с какво темпо. И да оставим по-малко място за грешно разбиране в общуването си.
От психология на комуникацията помня нещо важно - отговорност за ясното формулиране на информацията и посланието носи този, който ги изпраща. А отговорност за начина, по който ги разбира, има този, който ги получава.
Нека бъдем отговорни към думите си.
Да казваме това, което имаме предвид, достатъчно ясно, за да не оставяме другия да гадае.
И да помним, че понякога още две-три изречения могат да спестят много недоразумения.