Виргиния Василева- детски психолог, психотерапевт

15/07/2026

Мрън - мрън, голям трън!

Защо колкото повече се опитваме да направим детето щастливо, толкова повече то недоволства?

„Мамо, скучно ми е…“,
"Тате, не тази блуза, не исках нея",
„Искам друго!“,
„Не искам така!“,
„Ти не ме разбираш!“,
„Ама защо не може?!“....

Познато ли ви е?
Има моменти, в които родителят сякаш се превръща в човек, който непрекъснато „гаси пожари“ – предлага решение след решение, опитва се да предвиди всяка нужда, да предотврати всяко разочарование, да предвиди началото на емоционалната буря и да я избегне, но сякаш е невъзможно…
А детето? Вместо да се успокои, сякаш започва да мрънка още повече.
Тогава много родители се питат: „Какво не правя правилно? Нима не давам достатъчно любов, внимание и грижа?“
Всъщност често се случва нещо много различно от това, което изглежда на пръв поглед.

Детето не мрънка, защото е лошо, неблагодарно или „разглезено“.
То се учи!
То е в процес на формиране на уменията си за справяне в неприятни ситуации.
Понякога, без да искаме, в старанието си да направим детето щастливо, ние възрастните учим неговия мозък, че мрънкането е ефективен начин да получи внимание, промяна или облекчение.
Защо колкото повече угаждаме на детското „мрънкане“, то не само, че не намалява, а точно обратното - сякаш се увеличава?

Много родители споделят, че сякаш живеят в непрекъснат режим на удовлетворяване на детски желания.
Още преди да е завършило едно недоволство, се появява следващото. И после пак, и пак, до безкрай!
Отговорът не е в това, че детето е „лошо“ или че родителят не се справя.
Причината се крие в начина, по който работи човешкият мозък и в процеса на емоционално развитие.
Детето не се ражда научено да понася дискомфорт. Това се учи с опита!
Всеки човек изпитва неудобство, разочарование, скука, глад, умора или нетърпение. Това са нормални човешки чувства и те са неизменна част от живота.
Когато възрастният се стреми да премахне всяко неудобство веднага, детето няма възможност да развие важна способност – толерантността към фрустрация.
То започва да свиква, че неприятното усещане трябва да изчезне веднага и че някой друг ще го премахне.
Мозъкът учи чрез последствията.
Поведенията, които водят до резултат, се повтарят.
Ако след мрънкане детето получи:
- повече внимание;
- промяна на правилото;
- желан предмет;
- допълнително време пред екран;
-незабавно решение на проблема...

мозъкът му прави връзката: „Когато мрънкам, се случва нещо хубаво.“
Това не е манипулация в съзнателния смисъл. Това е учене. Това е процес на изграждане на мозъчни връзки и причинно-следствени отношения. Без да осъзнава, детето започва да използва това поведение все по-често.

Една от най-трудните задачи на съвременното родителство е да приемем, че детето ни може да бъде разочаровано и въпреки това да бъде добре.

Много родители вярват, че тяхна задача е детето да бъде щастливо през цялото време.

Всъщност нито едно дете не може да бъде щастливо постоянно.

Здравото психично развитие включва преживяване на цялата палитра от емоции – радост, тъга, скука, разочарование, гняв, нетърпение.

Когато се опитваме да премахнем всяка неприятна емоция, неволно изпращаме посланието:

„Тези чувства са опасни и не трябва да ги изпитваш.“

Така детето започва да търси външна помощ при всеки минимален дискомфорт, вместо постепенно да се научи само да го регулира.

Също така, изследванията показват, че хората бързо привикват към удобствата и привилегиите. Това е т.нар. в психологията "хедонична адаптация".

С други думи, това, което вчера е носело удовлетворение, днес вече изглежда недостатъчно.

Същото се случва и при децата.

Ако всеки проблем бъде решаван незабавно, прагът на търпимост към неудобството става все по-нисък.
Детето започва да реагира на все по-малки трудности с все по-голямо недоволство!
Не е необходимо всяка тъга да бъде изместена. Не е необходимо всяка скука да бъде запълнена.
Не е необходимо всяко „не искам“ да завършва с компромис.
Детето има нужда не от живот без трудности, а от възрастен, който му показва:
„Това чувство е неприятно, но можеш да го понесеш. Аз съм до теб.“

Какво обикновено помага в подобни моменти?
✔️ Назовавайте чувството: „Виждам, че си разочарован.“
✔️ Не бързайте веднага да решите проблема.
✔️ Запазвайте спокойствие, дори когато детето не е спокойно.
✔️ Поставяйте граници с любов: „Разбирам, че искаш още, но отговорът ми остава същият.“
✔️ Давайте възможност детето да преживее малки разочарования и да се справи с тях.

Родителската любов не се измерва с това колко бързо премахваме всяка трудност.
Понякога най-голямата грижа е да останем до детето, докато то преминава през неприятното чувство, вместо да го спасим от него.

Постоянният комфорт, осигурен от някой друг не изгражда уверени и устойчиви деца.
Те се изграждат от малките моменти, в които са били разбрани, подкрепени… и са открили, че могат да се справят.

Ще се радвам, ако в коментар споделите вашите разсъждения и опит по темата.

С любов и разбиране,
детски психолог Виргиния Василева

14/07/2026

Обичам работата си, особено в дни като днешния!
Всяко усилие в "игрите" с децата, часовете извън кабинета, които прекарвам в разсъждения и търсене на нови подходи към детската душа, всяка тревога и професионални търсения си заслужават.
С това дете мислех, че вече не мога да постигна нищо. Сякаш всичко бях опитала. Семейството й- също!
И точно, когато и като човек, и като терапевт ми се плашеше, защото безкрайно исках, но вече не знаех как да помогна, ме осениха идеи, които са извън рамките на стандартната психотерапия. И резултатът дойде!
Просто не се отказах. Знаех си, че винаги има накъде! По някакъв начин успях да се свържа с детето и то ми позволи да му помогна.
Защото няма нищо по-хубаво на този свят от детските усмивки! И всяко усилие да ги върнем на мястото им, си заслужава!

Споделям това с разрешение от родителя.
Благодаря за доверието и обратната връзка!

Доверието на родителите към терапевта е мощен инструмент, който никак не е за подценяване. Дори и "най-добрият" и "най-квалифицираният" терапевт не може да е полезен на едно дете, ако родителят не му се довери. Детето също. Детската психотерапия е екипна работа. Има случаи, в които без сътрудничеството и активното участие на родителите , ние терапевтите не можем да направим кой знае какво, ако се разчита само на "кабинетна работа".
В конкретния случай използвах подход, който не бих използвала, ако усещам, че родителят ми няма доверие или че"гледа под лупа" работата ми.
Затова, скъпи родители, при избор на терапевт на детето си, най-добре изберете този човек, на когото усещате, че може да се доверите.

12/07/2026

Из "Дневниците на мама" :D
И това ми се случи... снощи...
Чистих "пюре" от джанки от документите и личните си вещи :D
А вие имали ли сте подобни преживявания?
Споделете в коментар най-странните неща, които ви се случват откакто имате деца :)

04/07/2026

Днес бях гост на официалното откриване на Дрийм Лаб. Първата лаборатория във Варна със специално оборудвана детска манипулационна. Мястото разполага с веноскоп за лесно и прецизно откриване на вените и лазерна лансета за по-комфортно и по-малко болезнено за децата вземане на кръв.
Най-важното е, че мястото е създадено с много любов към малките пациенти и с готовност за индивидуален подход към децата със специални нужди.
Знаете, че тази тема ме вълнува отдавна. Няколко пъти през годините се е случвало да работя консултативно с родители и терапевтично с децата им, които имат страх или пък са преживели травма от медицински интервенции.
Една от тези консултации преди четири години ме вдъхнови да напиша "Алис отива на лекар" - детска книжка, която подготвя децата за предстоящо вземане на кръв. От тогава насам не спирам да вярвам, че с всеобщи усилия на родители, медицински специалисти и психолози медицинските интервенции могат да станат по-щадящи и по-безболезнени за децата. Всичко е въпрос на грижа и индивидуален подход.
Подарих им книжката и вярвам , че ще бъде полезна.
За тези от вас, които искат да си закупят книжката, ще сложа линк в първи коментар.
Тя се разпространява от Карин дом и всички средства от продажбата й са с благотворителна цел, в полза на децата със специални нужди, които получават терапевтични услуги в центъра.
Във втори коментар ще сложа линк към сайта на Дрийм Лаб.
Желая им безболезнени процедури и много смели и усмихнати пациенти.
За всички вас, които имате деца, не пропускайте да подготвите детето преди интервенцията. Независимо от възрастта и състоянието на детето, всичко се случва много по-леко, когато има добра предварителна нагласа, а неизвестните са сведени до минимум. В развитите страни има подходи за предварително информиране дори на невербални деца и на деца с невроразвитийни разстройства, дори с аутизъм. Време е и тук нещата да се променят. Защото децата го заслужават!

30/06/2026

Мислех си, че по отношение на тръшкането и първата възрастова криза вече съм видяла всичко.

След години практика с деца и родители, след едно първо дете с много силен характер, бях почти убедена, че второто трудно би могло да ме изненада.

Грешала съм.

Ето, че тази нощ прекарах близо час в опити да успокоя дъщеря си (на 1.8 години). Причината? Искаше да спи на пода. Директно на ламината!

Признавам си – дълго време гледах на ситуацията като на поредния опит за отстояване на нейната воля и разширяване на допустимите от мен граници. Поредното „не“, срещу което трябва да отстоя правилата.

Едва по-късно се замислих - ами ако зад поведението не стои инат?

Ами ако стои нужда?

Понякога в готовността и старанието си да отстояваме граници, пропускаме, че зад "капризите" може да стои реална нужда или физически дискомфорт...
Когато десетки нощи поред отстояваш граници, започваш да свързваш всяко странно детско поведение с опит за тестване на граници... А понякога изобщо не е това...

В момента навън е непоносима жега. Вкъщи работи климатик. Това, че на мен ми е комфортно, не означава, че и на детето ми му е комфортно. Ние сме различни организми. Може би, ако бях погледнала ситуацията през тази перспектива по-рано, щях да намеря решение много по-бързо.

Споделям всичко това, защото днес в края на деня, една майка ме попита:

„Аз ли съм виновна?“

Срещу мен стоеше жена, която обича детето си безкрайно. Работи. Грижи се за дома. Справя се с отглеждането на детето почти сама. Прави всичко по силите си. Раздава се. И въпреки това търси отговорността за детските поведения в себе си.
Това ви е познато, нали?

Въпросът „Аз ли съм виновен/на?“ е въпросът, който чувам отново и отново години наред. От почти всеки родител, с когото съм работила...

Съвременните родители влагат огромно количество време, енергия и мисли в това да бъдат перфектни родители. Четат, учат, анализират, тревожат се, стараят се. И въпреки това често потъват в усещането, че не са направили достатъчно.

Истината е, че като родители нерядко ще грешим. Ще тълкуваме неправилно поведението. Ще пропуснем някоя нужда. Ще реагираме така, както ни се е струвало правилно в момента.

Това не ни прави лоши родители. Точно обратното - прави ни автентични родители. Живи хора от плът и кръв. Такива, каквито са и децата ни. Приемайки собствената си автентичност, учим и децата ни на свой ред да приемат себе си. Да не се боят от грешки.
Може би неслучайно малко по-рано днес със сенпая (треньор по карате) на голямото ми дете обсъждахме как е много типично за днешните деца да се отказват от тренировки и школи само заради една забележка. Сякаш те трудно приемат градивната критика и се стремят към перфекционизъм. Перфекционизъм и висока летва към себе си, които ги карат да се отказват, вместо да надграждат умения.
От кого ли са попили този перфекционизъм? Не е ли той навсякъде около нас? Фалшив, разбира се...
"Още и още, и още" е мотото в едни времена, в които информацията е навсякъде и социалните мрежи ни заливат с видеа на "перфектни родители" и въобще - "перфектни хора".
Децата, всъщност страдат от перфектни родители. Напълно достатъчен им е добрият родител - този, който остава емоционално присъстващ, любопитен и отзивчив към нуждите на детето, готов да се учи, способен да вижда детето си отвъд поведението му. Да вижда и да усеща детето си отвъд всички теории за възпитание и отглеждане на деца. Отвъд цялото външно "трябва".
Защото единственото, което "трябва" е да показваме любовта си. Всичко друго може и ще си дойде на мястото.

25/06/2026

Попаднах на това видео съвсем случайно :)
Книгата е като детето.
Трепериш му и го мислиш денонощно, а след това си заживява свой собствен живот...

Виж повече: https://www.book.store.bg/p252522533/malkiat-genij-virg...

22/06/2026

И при вас ли е така?

21/06/2026

А ти, майчице, къде застина?

(Този текст е провокиран от множество разговори и консултации с майки през годините, от лични преживявания и от професионални търсения.)

Психотравмата не идва като буря. Обикновено не крещи, външно не личи и не се разпознава с просто око.

Понякога идва тихо, но трайно се настанява в живота на жената.

Застава някъде между тестовете за бременност, първия плач на бебето, прохождането или първата седмица в детската ясла... Между безсънните нощи, тревогите, медицинските процедури, страховете, самотата и чувството, че задължително трябва да се справяш. Между въпросите "защо на мен", "нормално ли е?", "справям ли се?" и "защо никой не ми каза"?

И остава там. Като бурен, който изпива водата и соковете. Като невидима сянка от болка, съмнение, огорчение или вина.

Много жени преминават през опитите за зачеване, бременността, раждането или първите месеци и години на майчинството с преживявания, които психиката им не успява да преработи и интегрира докрай.
Трудно зачеване. Помятане. Рискова бременност. Преждевременно раждане. Трудно или рисково раждане. Неочаквани усложнения. Загуба на контрол. Болка. Усещане за безпомощност. Груби изказвания от медицински персонал или от близки хора. Липса на подкрепа. Следродилна тревожност или депресия. Страх за живота, здравето или развитието на детето. Усещането, че вече не си същата жена. И може би никога няма да бъдеш.

Тези преживявания често остават невидими. И още по-често - неизказани, несподелени , скрити зад "добре съм" или "всичко е наред". Скриват се зад ежедневието, зад грижите, зад думите: „Важното е, че детето е добре" или зад баналното "лесно майка не се става".

Но психиката и тялото помнят.

Те помнят страхът, ужасът, болката, самотата, гневът и изтощението.
Когато всички тези и други емоции не получат пространство да бъдат преживяни и осмислени, тя не изчезват. Не потъват нанякъде без следа, а се превръщат в постоянна тревожност, в чувство за вина, в трудности със съня, в излишни килограми, в "хормонални проблеми ", в емоционално изтощение или в усещане, че си непрекъснато нащрек. "Бебето спи, но аз не" няма да чуете от никоя майка, но се случва нерядко. Или пък бебето не спи, защото усеща цялата тревога на майка си.
За тази тревожност жените говорят рядко. Ако понечат да споделят, често биват прекъснати с "я, стига, стегни се, сега всичко е наред!", "еее, то всички така сме станали майки", "едно време по колко деца са раждали, сега какво толкова" и др. подобни.
Съвременната жена дори няма нужното време за възстановяване. И за свързване с бебето. Животът е динамичен, в него няма време за пауза. В много култури и стари традиции, жената е разполагала със своя женски кръг на подкрепа поне 40 дни. Съвременната жена нерядко е сама и "по задачи", дори и служебни едва дни след изписването.
Така на пауза остава ТЯ.
Затворена сама с преживяванията си, нерядко майката започва да живее така, сякаш опасността никога не е отминала. Външно изглежда и се чувства сякаш всичко е наред. Но нещо дълбоко вътре в нея тлее.
Понякога може да чуете жената да разказва десетилетия по-късно преживяванията си с такива подробности, сякаш са се случили миналата седмица. Защото те още живеят дълбоко в нея - необгрижени.
Когато преживяването е било прекалено интензивно, психиката понякога „замразява“ част от него, за да оцелее. Но онова, което е останало непреработено, продължава да влияе отвътре и да се носи като отворена рана.

Рана , която влияе на начина, по който майката усеща себе си.
И на начина, по който се свързва с детето си. И с партньора си.

На способността ѝ да се отпуска, да се доверява, да си почива.

Понякога и на майчиния модел, който несъзнателно започва да се изгражда около страха и контрола, вместо около свързаността. Тревожността започва да се усеща от детето и да се проявява чрез неговото поведение или общо състояние.

Ако, четейки тези редове, усещаш, че това се касае за теб, в никакъв случай не означава, че си лоша майка.
Това говори само, че там някъде по пътя е имало твърде много за носене и твърде малко пространство, в което да бъдеш чута, видяна и обгрижена.

Защото най-важният въпрос не е как е бебето. А как е майката.

ТЯ самата рядко си задава този въпрос. ТЯ е мобилизирана. ТЯ действа. ТЯ е там, за да зачене. Да износи. Да роди. Да отгледа.

А така й се иска някой да каже: „Разбрах колко трудно ти беше.“
Това изречение може да се окаже много по-полезно за бебето от всички подаръци, които бихте му изпратили. От всички дрешки и играчки, които бихте му купили.

Когато една майка получи възможност да се погрижи за собствените си рани, тя става просто по-спокойна, по-свободна, по-жива, и много по-свързана със себе си, с партньора си и с детето си. Тук и сега. Освободена от сянката на травмата. Живееща живота си и даваща живота на детето си.

Истинското възстановяване не започва с раждането на бебето.
То започва с повторното раждане на жената в майката.

Ще се радвам, ако споделите своите мисли по темата в коментар.

19/06/2026

А вашите на колко станаха? :D

Напиши ми в коментар възрастта на децата си, без да ми казваш на колко години са.