Рая Стефанова - психолог

Рая Стефанова - психолог Рая Стефанова - психолог , магистър по клинична и консултативна психология, член на АБПП

Клиничен психолог, психотерапевт и психоаналитик във формиране. Пространство за среща, разбиране и работа в дълбочина с внимание към симптомите и преживяванията, които стоят зад тях.

Споделям този материал, защото дава рядка възможност да се види как изглежда една детска психоаналитична работа отвътре....
07/06/2026

Споделям този материал, защото дава рядка възможност да се види как изглежда една детска психоаналитична работа отвътре.
Много ценно е, че клипът не показва само срещите с детето, а цялата рамка около него. В началото при детския аналитик идва цялото семейство. След това работата продължава с момчето, което е много затворено, но постепенно, бавно и внимателно започва да се отваря към аналитика. Родителите също остават част от процеса чрез периодични срещи, в които получават обратна връзка и заедно с аналитика се мисли какво се случва с детето.
Показано е и още нещо изключително важно: детският аналитик не работи изолирано. Около процеса има няколко нива на професионална подкрепа – терапевт на родителската двойка, лична обучителна анализа на самия детски аналитик и супервизия с опитен аналитик.
Това е много съществено, защото детската психоаналитична работа не е просто „игра с детето“. Играта е езикът на детето, но за да бъде чута, е нужна стабилна рамка, време, доверие и възможност процесът да бъде мислен в дълбочина.
Когато едно дете е затворено, тревожно или трудно достъпно, задачата не е то бързо да бъде накарано да говори или да се държи „правилно“. Задачата е да се създаде пространство, в което то постепенно да може да влезе във връзка, да изрази нещо от вътрешния си свят и да бъде разбрано.
Този материал добре показва колко отговорна и многопластова е работата с деца. В нея участват детето, родителите, аналитикът, неговата собствена анализа и супервизията. Това не е излишна сложност, а професионална грижа за качеството на процеса.
Детската анализа е бавна и внимателна работа. Но именно в тази бавност понякога се случват най-важните промени.

Защо ни е толкова трудно да поставяме границиТемата за границите често звучи проста на теория. Човек уж знае, че е важно...
31/05/2026

Защо ни е толкова трудно да поставяме граници

Темата за границите често звучи проста на теория. Човек уж знае, че е важно да казва „не“, да не се съгласява с всичко, да не позволява да бъде прекрачван. На практика обаче това рядко е толкова лесно. За много хора поставянето на граници е свързано не с усещане за яснота и сила, а с вина, тревога, страх да не наранят, да не разочароват, да не загубят любовта или близостта на другия.

Понякога трудността не идва от това, че човек не разбира какво му тежи. Напротив. Често той много добре усеща, че нещо го изтощава, че се съгласява повече, отколкото иска, че търпи твърде дълго, че дава място на другия за сметка на себе си. И въпреки това не успява да постави граница. Или я поставя късно, с натрупано напрежение, раздразнение и чувство за вина.

Причината е, че границите не са просто въпрос на воля. Те засягат нещо много по-дълбоко – начина, по който човек е свикнал да бъде във връзка с другия. За някои хора да кажат „не“ се преживява почти като оттегляне на любов, като проява на студенина, като риск да бъдат възприети като лоши, егоистични или неблагодарни. Други са израснали в среда, в която собствените им нужди не са били разпознавани достатъчно, и затова по-късно им е трудно изобщо да ги почувстват като нещо легитимно.

Понякога човек поставя другия на мястото на този, който трябва да бъде пазен, успокояван, удовлетворяван. И постепенно губи връзка със собственото си неудобство, умора или болка. Тогава границата започва да изглежда не като грижа за себе си, а като опасност за връзката. Именно затова толкова често хората търпят дълго, мълчат, отлагат, омаловажават преживяното, а после се оказват претоварени, обидени или емоционално изчерпани.

Психоаналитичната перспектива помага да се види, че трудността с границите рядко е само актуален проблем. Често в нея се преплитат по-стари начини на свързване – страхът да не бъдеш изоставен, нуждата да бъдеш одобрен, навикът да се съобразяваш прекомерно, за да запазиш връзката. Понякога човек сякаш отново и отново избира да не се защити, защото вътрешно преживява защитата като заплаха за любовта.

Това прави темата за границите много по-сложна от популярното послание „просто се научи да казваш не“. Да, понякога думата „не“ е важна. Но ако тя не е вътрешно опряна на право, на чувство за собствена стойност и на поносимост към това, че другият може да не е доволен, тогава тя или не идва, или идва с огромно напрежение.

Границата не е отхвърляне. Тя не е непременно агресия, наказание или дистанциране. В най-дълбокия си смисъл тя е начин човек да покаже къде свършва неговата поносимост, неговото пространство, неговата отговорност. Понякога тя пази не само него, но и самата връзка, защото без граници близостта лесно се превръща в претоварване, обида, зависимост или скрито натрупване на гняв.

Терапевтичната работа може да помогне човек да разбере защо границите са толкова трудни именно за него. Не само как да ги поставя по-умело, а какво в него се плаши от това, какво очаква, че ще се случи, ако започне да заема повече място, и защо понякога му е по-лесно да се лиши от себе си, отколкото да понесе чуждото недоволство.

Понякога истинската промяна не започва от по-твърд тон или по-добра техника на общуване, а от по-дълбокото разбиране, че човек има право на собствено пространство, собствено чувство и собствена граница, без това да означава, че обича по-малко.

Защото да поставиш граница не означава непременно да отдалечиш другия. Понякога това е единственият начин да не изоставиш себе си.

31/05/2026

Как работи психотерапията?

Психотерапията често се свързва с очакването човек да получи съвет, обяснение или конкретна техника, с която бързо да се справи със симптома. Много хора идват с напълно разбираемото желание тревожността да спре, паническите атаки да изчезнат, напрежението да намалее, отношенията да се подредят или вътрешната болка да стане по-поносима.

Това желание е естествено. Когато човек страда, той търси облекчение.

Но психотерапията не работи само като дава готови отговори. Тя не е просто разговор, съвет или инструкция какво човек трябва да направи. В по-дълбок смисъл психотерапията е процес, в който човек постепенно започва да разбира по друг начин себе си, своите реакции, избори, страхове, защити и повторения.

Симптомите — тревожност, панически атаки, депресивни състояния, вътрешно напрежение, трудности във връзките, чувство за вина, празнота или усещане за блокаж — не се разглеждат само като нещо, което трябва незабавно да бъде премахнато.

Те могат да бъдат и знак.

Знак, че в психичния живот има напрежение, конфликт, желание, страх или преживяване, което не е намерило друг начин да бъде изразено.

Психотерапията работи чрез пространство, в което човек може да говори свободно — без да бъде прекъсван, съден, съветван прибързано или насочван към готово решение. Това пространство не е просто „изслушване“. То позволява постепенно да се появят връзки между симптома и личната история, между настоящите трудности и по-стари преживявания, между начина, по който човек страда днес, и начина, по който е трябвало да се приспособява, защитава или справя в миналото.

В терапевтичната работа човек започва да забелязва не само какво му се случва, но и как то се повтаря.

Как избира близост.
Как се отдръпва.
Как се защитава.
Как търпи повече, отколкото може.
Как премълчава.
Как се обвинява.
Как търси признание.
Как се страхува да не бъде изоставен, отхвърлен или недостатъчен.

Често именно тези повторения стоят в основата на страданието. Те могат да изглеждат като „лош късмет“, „характер“, „слабост“, „прекалена чувствителност“ или „просто тревожност“. Но в психотерапията постепенно може да се види, че зад тях има история, смисъл и вътрешна логика.

Психотерапията не променя човека отвън. Тя не го поправя и не му казва какъв трябва да бъде. Тя работи по-фино — чрез разбиране, назоваване и постепенно разместване на вътрешни позиции, които дълго време са изглеждали единствено възможни.

В психоаналитично ориентираната работа особено значение има това, което се повтаря, това, което трудно се казва, както и начинът, по който миналият опит продължава да присъства в настоящите отношения.

Не става дума просто за връщане към детството. Става дума за разбиране как определени преживявания, липси, страхове, защити и желания продължават да организират начина, по който човек живее днес.

Понякога човек открива, че реагира не само на настоящата ситуация, а и на нещо, което тя събужда в него. Че страхът от отказ не е само страх от конкретния отказ. Че тревожността не е само напрежение. Че трудността в отношенията не е само „проблем с другия“. Че симптомът не е нещо случайно, а начин психиката да каже нещо, което още не е намерило думи.

Затова промяната в психотерапията невинаги започва с бързо изчезване на симптома. Понякога започва с това човек да спре да го преживява като нещо напълно чуждо, плашещо и необяснимо.

Когато страданието започне да придобива смисъл, то вече не владее човека по същия начин.

Тогава може да се появи възможност за различен избор. За различна реакция. За по-ясни граници. За по-малко вина. За по-свободно отношение към себе си и другите. За това човек да не бъде толкова подчинен на страха, симптома или повторението.

Психотерапията не обещава бързо премахване на всичко болезнено. Но може да помогне болката, тревожността или повторението да започнат да придобиват смисъл.

А когато нещо започне да има смисъл, вече може да бъде мислено, изговорено и постепенно променяно.

Психотерапията работи не чрез готова рецепта, а чрез процес. Чрез среща. Чрез думи. Чрез постепенно разбиране на това защо човек страда по този начин — и как може да започне да живее по-малко подчинен на симптома, страха или старите вътрешни сценарии.

Ако разпознавате себе си в този текст, работата с психолог или психотерапевт може да бъде пространство, в което трудността постепенно да бъде разбрана, а промяната — възможна.

11/05/2026

Психотерапията вече е дефинирана като научно обоснована, етично регулирана и методологично структурирана професионална дейност в проекта за изменение и допълнен...

10/05/2026

☀️

10/05/2026

Тревожността невинаги е само симптом, който трябва бързо да бъде премахнат. Понякога тя е знак, че нещо важно в психичния живот търси израз.

Какво стои зад тревожността?

Тревожността често се преживява като нещо, което трябва да бъде овладяно, потиснато или премахнато. Като състояние, което пречи на ежедневието, изтощава, нарушава съня, концентрацията, отношенията и усещането за вътрешен контрол.
Много хора идват с въпроса: „Как да спра да се тревожа?“, „Как да махна тези мисли?“, „Как да овладея паниката?“, „Как да не усещам това напрежение в тялото?“.
Това са напълно разбираеми въпроси. Когато тревожността е силна, човек естествено иска тя да изчезне. Понякога е необходимо първо да се намери начин симптомите да бъдат облекчени — особено когато тревожността пречи на съня, работата, грижата за децата, общуването или обичайния ритъм на живот.
Но има случаи, в които тревожността не отминава напълно. Тя се задържа, връща се или променя формата си.
Понякога се появява като напрежение без ясна причина.
Понякога — като мисли, които непрекъснато се въртят и не намират покой.
Понякога — като стягане в гърдите, буца в гърлото, тежест в стомаха, сърцебиене или усещане, че „нещо ще стане“.
Понякога — като постоянна вътрешна готовност за опасност, дори когато реално нищо конкретно не се случва.
Тогава въпросът вече не е само: „Как да я премахна?“
А и: „Какво стои зад нея?“
Тревожността често е сигнал, че в психичния живот има напрежение, което не е намерило друг начин да бъде изразено. Това може да бъде вътрешен конфликт, задържан гняв, преживяна загуба, страх от отхвърляне, вина, чувство за недостатъчност, невъзможност да се постави граница или натиск човек постоянно да бъде „силен“, „справящ се“ и „контролиращ“.
Понякога тревожността се появява не защото има реална външна заплаха, а защото нещо вътре в човека е останало неназовано.
Неизказано.
Непризнато.
Неразбрано.
Поставено „настрани“, за да може животът да продължи.
Проблемът е, че психиката не винаги забравя онова, което сме се опитали да прескочим. Понякога това, което не е могло да бъде преживяно, казано или осмислено, се връща през тялото и симптома.
Така тревожността може да се появи като страх, без да е ясно от какво. Като напрежение — без видима причина. Като усещане за опасност — без конкретна опасност. Като нужда от контрол, защото вътре има преживяване за несигурност.
Затова опитът да контролираме тревожността на всяка цена понякога я усилва. Колкото повече човек се опитва да не мисли, да не чувства, да не се страхува, толкова повече тревожността може да се връща.
Не защото човек „не се справя“, а защото това, което стои зад симптома, продължава да търси начин да бъде чуто.
Разбира се, не всяка тревожност има една и съща причина. Понякога тя е свързана с конкретна житейска ситуация — раздяла, загуба, професионално напрежение, родителство, заболяване, промяна, несигурност.
Друг път изглежда „без причина“, но в психотерапевтичната работа постепенно започва да се очертава връзка с преживявания, отношения и вътрешни конфликти, които човек не е свързвал със състоянието си.
Тревожността може да бъде свързана и с начина, по който човек се отнася към себе си — с вътрешен критик, който постоянно изисква повече; с усещане, че не е достатъчен; с невъзможност да си позволи слабост, почивка или зависимост от друг; с дълбоко вкоренено преживяване, че трябва сам да се справя с всичко.
В други случаи тревожността се появява в отношенията — когато има страх от близост, страх от изоставяне, страх от конфликт, страх да се каже „не“, страх да не бъде загубена любовта на другия. Тогава тя може да изглежда като „прекалено мислене“, ревност, нужда от потвърждение, непрекъснато анализиране на думите и поведението на другия.
Но зад това често стои нещо по-дълбоко — въпросът дали човек може да бъде приет, обичан и удържан такъв, какъвто е.
Психотерапевтичната работа не е насочена само към това симптомът бързо да бъде заглушен. Тя търси неговия смисъл. Не за да се драматизира тревожността, а за да се разбере какво казва тя за човека, за неговата история, за начина, по който преживява себе си и другите.
В този процес тревожността постепенно може да започне да се превръща от нещо напълно чуждо и плашещо в нещо, което може да бъде разбрано. А когато едно преживяване започне да се разбира, то вече не владее човека по същия начин.
Промяната невинаги идва веднага. Психотерапията не е механично премахване на симптома. Тя е процес, в който човек започва да свързва усещанията си с думи, думите — със смисъл, а смисъла — със своята лична история.
Понякога първата промяна не е тревожността напълно да изчезне, а човек да спре да се страхува от нея по същия начин. Да започне да я разпознава. Да разбира кога се появява. С какво е свързана. Какво се опитва да каже. Какво е останало неизказано зад нея.
Когато тревожността започне да придобива смисъл, се появява възможност за по-различно отношение към себе си — по-малко обвиняващо, по-малко контролиращо, по-малко подчинено на страха.
И тогава симптомът вече не е само враг, който трябва да бъде победен. Той може да стане вход към нещо важно — към част от вътрешния живот, която е имала нужда да бъде чута.
Ако тревожността се задържа, връща се често или започва да влияе на ежедневието, съня, работата, отношенията или усещането за себе си, работата с психолог или психотерапевт може да помогне. Не само за овладяване на симптомите, а и за разбиране на това, което стои зад тях.
Защото понякога най-важният въпрос не е само „Как да спра тревожността?“, а:
„Какво в мен има нужда да бъде чуто чрез нея?“
Ако разпознавате себе си в този текст, психотерапевтичната работа може да бъде пространство, в което тревожността постепенно да започне да придобива смисъл — и оттам да се отвори възможност за промяна.

04/05/2026

Защо повтаряме едни и същи отношения
Понякога различният човек носи усещането за същата история.

Понякога човек ясно вижда, че отново се е озовал в позната ситуация. Различен човек, различна история, а усещането е същото — същото разочарование, същата липса, същото напрежение. И тогава неизбежно възниква въпросът: защо пак?

Отстрани това често изглежда неразбираемо. Когато едно преживяване е болезнено, логично би било да се опитаме да не го повтаряме. Но в човешките отношения нещата рядко се подчиняват само на логиката. Понякога не избираме един и същ човек. Избираме една и съща вътрешна сцена.

В отношенията човек не влиза само с настоящето си. Той влиза и с цялата си история — с начина, по който е бил обичан, оставян, чуван или неразбран. С очакванията, които носи към другия, често без да ги осъзнава. С надеждата, че този път нещо старо ще се развие по различен начин.

Именно затова едни и същи отношения не се повтарят случайно. Понякога човек отново се оказва до някого, който е емоционално недостъпен. Друг път до някого, пред когото трябва постоянно да доказва стойността си. Понякога търси близост, но избира хора, при които тя остава несигурна. Не защото съзнателно иска да страда, а защото нещо в него разпознава тази позната форма на връзка като вече известна. А познатото, дори когато боли, често се преживява като по-малко страшно от непознатото.

Психоаналитичната перспектива говори именно за това повторение — за човешката склонност да се връщаме към ситуации, които носят нещо незавършено. Не за да страдаме умишлено, а защото психиката сякаш се опитва отново и отново да достигне до място, което някога е останало нерешено. В повторението често има и надежда: че този път ще бъдем избрани, че този път ще бъдем видени, че този път няма да бъдем изоставени.

Проблемът е, че когато тези очаквания остават неосъзнати, човек започва да живее в усещането, че „все ми се случва едно и също“, без да разбира своята собствена част в избора. Това не означава вина. Означава участие. А там, където има участие, има и възможност за промяна.

Промяната не започва от обещанието, че повече няма да допуснем „такъв човек“ в живота си. Тя започва по-дълбоко — от въпроса какво в тази връзка ми е било толкова познато, толкова привличащо, толкова трудно за напускане. Какво съм търсил в другия. Какво съм очаквал да получа. И какво съм повтарял, без да го назовавам.

Понякога човек остава дълго в болезнена връзка не защото не вижда страданието, а защото в нея е вплетено нещо много по-старо от самата връзка. Понякога напускането на едно отношение се оказва трудно, защото означава не само да се разделиш с другия, а и с надеждата, че той ще даде нещо, което някога е липсвало.

Терапевтичната работа може да помогне именно тук — не като даде бърз съвет кого да изберем и кого да избегнем, а като отвори пространство, в което човек постепенно да започне да разпознава своите повторения. Да види не само другия, а и себе си в тази сцена. Да свърже настоящото с историята си. И така да направи място за нещо различно.

Защото изходът от повторението не е в контрола, а в разбирането.

И може би най-важният въпрос не е само защо отново стигам до същото, а какво в мен продължава да търси отговор именно там.

Address

бУлица " Приморски" 69, ет. 1
Varna
9000

Opening Hours

Monday 09:00 - 17:00
18:00 - 19:00
Tuesday 09:00 - 17:00
18:00 - 19:00
Wednesday 09:00 - 17:00
18:00 - 19:00
Thursday 09:00 - 17:00
18:00 - 19:00
Friday 09:00 - 17:00
18:00 - 19:00
Saturday 09:00 - 17:00
18:00 - 19:00

Telephone

+359899140514

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Рая Стефанова - психолог posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Contact The Practice

Send a message to Рая Стефанова - психолог:

Share