16/08/2026
"Тогава започваше практическата част от тормоза. Или ме бутаха, или ме държаха, а те се смееха и забавляваха. Когато не можеха да измислят други цъфтисти обиди, които да кажат, започваха да ме бутат, опитвайки се да ме съборят на земята. Любимият им номер беше този: един от тях ме държеше и ме въртеше в кръг, докато другите стояха наоколо и се опитваха да ме спънат, докато бях изхвърлен в орбита. Когато ме пуснеха, този, който ме държеше, ме сграбчваше така, че се изтърколвах надолу по улицата. Никога не казвах нищо и старателно се опитвах да не показвам емоции. Молбите за милост бяха напразни. Обикновено не спираха, докато някой не дойдеше да ги помоли да спрат или пък някой възрастен не ги видеше. Често обаче не идваше никой. Така че тормозът не свършваше, докато не се изморяха и не си тръгнеха, смеейки се.
Започнах да ги мразя. Не знаех защо хабят толкова енергия само за да наранят някого, за когото не знаеха нищо. Не можех да разбера защо презират някого, който не е направил нищо, освен, че е избрал да живее живота си по определен начин. Защо да не можех да бъда такъв, какъвто съм? С нищо не ги притеснявах. Страхуваха ли се от мен? От какво се страхуваха? Застрашавах ли по някакъв начин тяхното съществуване? Дали независимостта на моите странности ги предизвикваше по някакъв начин? Може би характерът ми беше твърде сложен за тях? Сблъсъкът лице в лице с насилието по този начин, ден след ден, задълбочаваше разбирането ми за него. Може би коренът на насилието в света беше един и същ, но приемаше различни форми в зависимост от естеството на човека и обстоятелствата. Започваше като мисъл и искри в очите, които ставаха думи, а накрая думите ставаха действия. Да говориш зад гърба на някого или да го унижаваш с думи, е същото като агресията и физическото насилие. Наранява по същия начин, защото зад него стои същото мислене. Въпреки че приема различни форми, насилието е едно и също – то боли еднакво както в Рейкявик, така и в Париж. Колкото и да мразех тези момчета, аз бях абсолютно неспособен да бъда лош към тях. Сънувах как ги удрям и направо ги разпердушинвам, но не можех да го направя, защото се страхувах да ги нараня. Страхувах се, че ако ударя някого в лицето, ще му счупя зъбите. Страхувах се също, че ако ги нараня, в отговор те биха ме наранили още повече. И къде щях ги ударя? Не можех дори да си помисля да ударя някого в лицето. Да ги удрям някъде другаде, изглеждаше безсмислено. Единственото нещо, което наистина обмислях, беше да ги наритам по задниците. Но това не би довело до нищо. Те ме ритаха по задника и ако и аз правех същото, щях да стана като тях. Реших, че най-доброто, което мога да направя, е да продължавам по същия начин и грам да не се променявам – вместо това да укрепвам себе си, да ставам все повече себе си, никога да не се отказвам и така евентуално да ги победя.
Опитвах се да планирам маршрута си така, че да се натъквам на мъчителите си възможно най-рядко. След училище излизах от задната врата и се измъквах към вкъщи по обиколни пътища. Сутрин изчаквах пред училище и не влизах, докато не бие звънецът и не се уверях, че всички са влезли в час. Извън училище избягвах всички магазини и други места, където знаех, че мъчителите ми често си прекарват времето. Не разговарях с никого за всичко това. Не исках. Не се оплаквах. Страхувах се също, че ако се разприказвам, ситуацията, ще се влоши. Тогава щяха да имат още повече причини да ме бият. Опасявах се, че това, което искаха най-много, бе да ме спукат от бой."
Откъсът е от втората книга от трилогията на Йон Гнар.
Когато започнах да чета „Индианецът“, вътрешно подскачах след всяка нова страница и се чудих защо, под ягодите, се занимаваме с глупости — пишем и четем научни статии, изследваме, анализираме, дискутираме... като просто можем да чуем децата. Да чуем техните вътрешни гласове, техните преживявания, тревоги, страхове.
Йон е бил бунтар, мразен, наказван, унижаван, изоставян... Пънкар. А когато пораства, става кмет на Рейкявик, един изключително деен и уважаван политик. Защо?
Прочетете книгите. Ама не просто за да бъдат прочетени, а за да се възползвате от невероятната възможност да надникнете в душата на един човек.
Защо това са моите „пет стотинки“ на фона на всичко, което се случва около нас през последните дни?
Защото се припознавам, разбира се. Създавах много ядове на учителите си. И не само на тях. До ден днешен трудно си свивам перките и да мълча. Затова и понякога ми става непоносимо да остана на дадено място, сред определени хора.
Прехвърляла съм безброй пъти в съзнанието си въпроса: „Защо съм различна по този начин?“ Все още нямам категоричен и еднозначен отговор.
Обаче, знаете ли... моите родители не са безгрешни. Бога ми, толкова хули са отнесли за родителството си. Но никога не съм се съмнявала, че ме обичат. И дори да не са знаели как да ме подкрепят, дори да не са били до мен през юношеството или ранната зрялост, знаех, и все още знам, че са тук, точно до мен.
Вероятно това е ключът, да има някой, който истински иска да ни чуе.
За всичко останало предпочитам да замълча. Колкото повече знания събирам, толкова повече виждам, че истината е трудна за обхващане от човешкия ум и мисъл.
